Къщата утихна. В самотата на салона Лианор вдигна поглед към портрета на истинския си баща и се запита как ли изглежда сега. Ако тълкуваше правилно откъслечните си спомени, той вероятно искрено е обичал дъщерите си. И Аштън би бил такъв, помисли си тя с усмивка. Добър баща. Сърцето му беше изпълнено с любов. Запита се защо сестра й не се е борила с всички сили, за да остане жива и да се радва на любовта, която той можеше да й даде.
Поклати глава и се опита да отпъди мислите, които я измъчваха. Имаше ли право да заеме мястото на сестра си? Да се възползва от обожанието на Аштън към другата, за да се наслаждава на близостта му? Той я беше убеждавал, че я обича, независимо дали е Лиарин или Лианор, но беше ли вярно това? След като мечтата му бе разрушена от жестоката съдба, не беше ли се хвърлил твърде прибързано към нея само защото беше копие на любимата му? И не използваше ли тя любовта му към сестра й просто за да запълни някаква празнина в самата себе си?
Едуард Гейтлинг я беше нарекъл метреса! Това беше тя: любовница на мъжа на сестра си! Прелюбодейка!
Обхвана я мрачно отчаяние. Когато прозря, че белокосият мъж не е баща й, беше започнала да се надява, че може пък и тя да не е Лианор. Но ако тази надежда беше напразна, тогава би трябвало да приеме, че беглите й спомени за сватбата с Малкълм са истина. Синята рокля… гостите… куфарът…
Лианор вдигна глава. Трябваше просто да разбере какво има в куфара. Тя тръгна да търси чук и длето, взе пейзажа подмишница и се заизкачва още веднъж към тавана. Сега, в късния следобед, горещината там беше непоносима, но тя човъркаше ключалката с дива решителност, без да обръща внимание на влажната задуха и на залепналата за гърба й рокля. Най-после ключалката поддаде и тя вдигна капака. Горната част на куфара беше празна. Там обикновено се подреждаха различни тоалетни дреболии. Под дървената преграда трябваше да са дрехите й. Тя бързо я извади и я остави настрана. Но на дъното на куфара нямаше нищо друго, освен големи камъни. Смаяно се наведе напред, за да обърне един от тях и внезапно усети странна, отвратително сладникава миризма, напомняща за развалено месо. Очите й се разшириха, когато забеляза тъмночервените петна по вътрешните стени на куфара.
Отвратена политна назад и си удари силно главата в някаква греда. Стомахът й се разбунтува. Притисна ръка към устата си. За да не погледне още веднъж към куфара, затвори очи и опря чело в дървената подпора. Кожата й настръхна, тръпки полазиха по гърба й, а сърцето й заби учестено и неравномерно. Опитваше се да не мисли и стисна още по-здраво очи, за да се откъсне от кошмара, в който изведнъж попадна.
… „Не — стенеше тя, — не, не!“ Мъжът отново и отново издигаше ръжена и удряше с убийствена жестокост. Тя се сви, не искаше повече да гледа, но ужасът не отстъпваше, той проникваше в съзнанието й, докато наоколо не остана нищо друго, освен кръв! Всичко у нея крещеше против престъплението, на което беше станала свидетелка. След това високата, широкоплещеста фигура се обърна, лицето беше изкривено от гняв, очите горяха и тя внезапно разбра кой стои срещу нея.
— Малкълм! — изпъшка Лианор и отвори очи.
— Мръсница такава! — викаше той откъм стълбите. Тя се обърна рязко, за да побегне, но в следващия миг той беше зад нея, сграбчи грубо ръката й и заби пръсти в тежкия кок на тила й. Разтърси я така, сякаш искаше да й прекърши врата. Тя вече не виждаше нищо, остра болка я стрелна в главата, но не желаеше да плаче или да го моли за милост.
— Ти си го убил! — изсъска тя. — Ти си го убил и след това си скрил трупа в куфара ми, за да го пренесеш!
— Не трябваше да тръгваш оттук с него — изръмжа той до ухото й. — Не трябваше въобще да го слушаш! Аз го чаках долу… чаках… чаках… Времето напредваше, трябваше да се качваме на борда на кораба. Щяхме да отплаваме за Европа, но ти просто не слезе. Тогава дотича кочияшът и каза, че някой го съборил на земята и откраднал каретата. Хукнах по стълбите, но не те намерих горе.
— А как разбра накъде сме тръгнали?
Малкълм се изсмя студено.
— Беше оставила на масата писмото, което онзи негодник ти беше написал. Тогава разбрах накъде те е повлякъл. Към Нечиз, при сестра си, за да ти даде доказателство за твърденията си и за да я освободи с помощта на свидетелските ти показания. — Кратък презрителен смях прекъсна думите му. — Сара! Още една мръсница! И тя не ми се доверяваше, но поне ме обичаше. А ти тичаш само след този дявол Уингейт.