— Двуженец! — Жилите на врата й изпъкнаха, когато се опита да се освободи от хватката му, но той дръпна главата й назад и я стисна с другата ръка за гърлото, така че тя трябваше да се откаже от съпротивата си, ако не искаше да бъде удушена. Но ядът й не можеше лесно да се укроти. — Убиец!
Малкълм обърна с ръка лицето й към себе си и се втренчи в зелените й искрящи очи.
— Няма нужда да ревнуваш, малката ми. Аз се оправих с нея. Тя сега е само купчина пепел.
— Ти ли подпали лудницата? — попита ужасена Лианор.
— Много ме бива, когато става дума да се запали огън — похвали се той. — Обичам добре свършената работа. Когато съм плащал на други, за да ми направят подобна услуга, всеки път нещата се проваляха. Както стана със складовете на Уингейт. Хубав номер, за да го подмамим да излезе от Бел Шен, та баща ти да те придума да заминеш. Жалко, че тези проклети бараки не изгоряха напълно. Щях да хвърля вината върху Хоръс Тич.
Стената постепенно започна да се руши и през растящите пукнатини проникваше голият ужас.
— Ти си накарал да затворят Сара, след като се срещнахме! По това време брат й е бил още в чужбина, а аз се намирах в Англия. Не знам как дяволският ти разум се е сетил за Нечиз и защо не си я убил.
— Успях да спечеля симпатиите на семейните адвокати… Трябваше да преодолея огромни трудности, докато я затворят в лудницата. Щеше да бъде глупаво да предизвикам съмнението им, още повече че всяко по-подробно разследване на нещастния случай, при който загина баща й, би разкрило вината ми. Адвокатите повярваха, че брат й няма да се върне никога, и ме оставиха да получа всичко, към което се стремях. Много бях разочарован, като установих колко бързо се харчи богатството на семейството. Тъкмо бях открил ново поле за действие, когато се появи брат й… и те отне от мен.
— Ние току-що бяхме пристигнали в Нечиз и възнамерявахме да посетим Сара на следващия дек. Как можа да уредиш всичко толкова бързо?
— Вие направихте грешката да пътувате с каретата по суша, мила моя. Аз, напротив, пътувах първо с кораб и после с витлов параход нагоре по Мисисипи. Вие трябваше да оставяте конете да си почиват и да си наемате стая за през нощта. А аз не се бавех никъде. — Малкълм отпусна хватката около ръката й и я погали нежно. — Не трябваше тогава да влизаш в стаята му…
— Чух гласове, караница…
— Да, и любопитството едва не те погуби. Колкото и да те обичах, не можех да те оставя жива, след като беше станала свидетелка на убийството. — Ръката му се придвижи към лявата й гръд. Побиха я тръпки. — Щеше да бъде много по-просто, ако бях успял да отстраня трупа на този нещастник, без ти да забележиш нещо. Тогава щеше да си помислиш, че той просто е изчезнал, без да ти се обади. А и положително нямаше да имаш възможност да узнаеш нещо сама в лудницата, тъй като вече я бях запалил.
— Просто не разбирам какво става в главата ти, Малкълм — каза смаяна Лианор. — Действително ли мислиш, че можеш да продължаваш така до безкрай!
— Аз съм много амбициозен, мила, и достатъчно интелигентен, за да постигна всичко, което съм си наумил.
— Щом си толкова невероятно интелигентен, тогава обясни ми защо си напълнил куфара ми с камъни и след това си го скрил тук, където можех да го намеря? Трябваше просто да го хвърлиш в реката.
— О, за съжаление не успях да го направя. Кочияшът, когото бях наел, ме наблюдаваше през цялото време. Той ми помогна да го изнесем от хотела и настояваше, че е отговорен за багажа дори когато пристигнахме тук. Не исках прислугата да отвори куфара, затова помолих мъжа да го качи с моя помощ на тавана. Стори ми се, че там е на сигурно място, поне на първо време.
— Ами трупът? Кога се отърва от него?
— Още първата вечер след завръщането. Измъкнах го от странноприемницата и го завлякох в гората. После напълних куфара с камъни, за да не се усъмни кочияшът. Нямаш представа колко съжалявах, че си избягала без нашия кочияш.
— Той беше твой слуга — отговори тя. — Дори и да се беше съгласил да ни закара, щеше да остави толкова ясна диря, че ти много лесно щеше да ни проследиш.
— Предаността на моите хора винаги ми е била от полза — рече Малкълм.
— Убийци! Крадци! Насилници!
Гневът й го развеселяваше.
— От време на време трябва да им позволявам да се позабавляват малко.
— Защо не допусна да ме изнасилят? Защо ме спаси от ръцете им толкова театрално?
— Е, мила моя — въздъхна той. — Човек би желал да запази за себе си някои удоволствия.
— Тогава можеше да ме имаш със сила. Защо положи усилия да ме ухажваш, да искаш ръката ми?
— Не ми трябваха трохи. Исках да получа всичко. Когато те видях за пръв път, бях смаян от красотата ти. Последвалите проучвания те направиха още по-желана. Мислех вече, че съм те изгубил от очи, но… за моя голяма радост хората ми те бяха пленили. Всъщност те искаха да те пуснат на свобода срещу откуп, естествено, като преди това ти се изредят всички.