— Уличница! — изръмжа той. — Когато те видях за пръв път с Уингейт на борда на „Речната магьосница“, те мислех за ангел. Аз наредих на хората си да го убият, за да мога да те спечеля за себе си, но ти ми създаваш само ядове.
— Горкичкият! — подигра му се тя, повдигна невинно рамене и прекоси салона, като държеше дясната си ръка под един шал. Приближи се до баща си, към когото един мъж беше насочил дулото на пистолета си. Самъртън бързо огледа дъщеря си с гордо искрящи очи, след това тя се хвърли в разтворените му обятия. При това ловко плъзна малкия „Деринджър“, който държеше в дясната си ръка, в джоба на сакото му.
— Този без ризата е наш приятел, татко — прошепна му тя. — Всички останали могат да вървят по дяволите.
Робърт Самъртън я целуна по челото, след това се отдръпна и тръгна към Малкълм.
— Проклятие! Още веднъж питам какво става тук! Когато придружихте Лиарин до Англия, казахте, че сте я освободили от ръцете на убийците на мъжа й, а сега изглежда така, сякаш вие сте подлецът в тази игра.
— Такъв си е — измънка под носа си Едуард Гейтлинг. Той беше застанал до масата за сервиране и си сипваше уиски. — Синът ми използва случая и се опита да се намъкне в чуждо легло. Да се пържи в пъкъла дано!
Очите на Малкълм горяха от гняв, когато се вторачи в баща си. След това се обърна отново към Самъртън.
— Дъщеря ви щеше да се удави, ако моите хора не я бяха спасили. Издърпаха я за косите в последната секунда, иначе щеше да се блъсне в лодката и да потъне. Вместо да ме ругаете, би трябвало да сте ми благодарен.
— Благодарен ли?! — прекъсна го Лиарин. — Бих искала да знам за какво, негодник такъв! Ако хората ви не бяха нападнали парахода, изобщо нямаше да ме грози опасност. Те стреляха по мъжа ми, за да си помисля, че е мъртъв. После се яви ти — великият спасител, смелият герой, който се бори сам с цяла орда бандити. След моето така наречено спасение не ти хрумна нищо по-добро, освен да заведеш мен, опечалената вдовица, на гроба на мъжа ми, където беше поставен дори надгробен паметник. На празен гроб!
— Можех да променя това обстоятелство по всяко време! — кресна Малкълм. — Щеше ли да си по-щастлива тогава?
— Само не казвай, че не си се опитвал! — изсъска тя. — Ти даде нареждане на бандитите си да го убият, обаче той се оказа по-добър от тях.
Барнъби се ухили мазно.
— Ще видим колко е добър, като започна да точа ножа си в него!
Лиарин се извърна рязко към набития пират със сплъстената коса.
— Отвратителна, кръвожадна твар! Аз лично ще се погрижа да се печеш в пъкъла, и то в най-скоро време!
— Брей, каква огнена жена! — забавляваше се бандитът. — Случайно в жилите ми тече и малко индианска кръв, а знаете ли какво обичат индианците най-много? — Очите му блестяха. — Скалпове! Да, лейди, и вашият би изглеждал чудесно, окачен на колана ми.
Лиарин се изсмя пренебрежително и му обърна гръб.
— Когато ме придружи до къщата на дядо ми, нещо странно ми направи впечатление — каза тя на Малкълм. — Беше изчезнал портретът на Лианор и нито баща ми, нито тя знаеха какво е станало с него. Но ти знаеше, нали? Или най-малкото беше отгатнал. Знаеше, че Аштън е жив и че вероятно по недоглеждане са му изпратили погрешния портрет. Затова, когато се върна в дома на дядо ми, ти не търсеше него. Търсил си други неща, с чиято помощ да ме убедиш, че съм Лианор. И мисля, че беше още там, когато Аштън и аз се поогледахме из къщата.
— Точно така — презрително каза Малкълм. — Видях ви заедно и това затвърди намерението ми да ви разделя отново. Имах късмет с твоята загуба на паметта и реших да я използвам колкото може по-добре. Уингейт дълго време те беше смятал мъртва и трябваше само да го убедя, че ти си Лианор. Дори се погрижих Самюел Ивънс да промени името на документа за женитба — Лианор вместо Лиарин Уингейт.
— Но Аштън не се остави така лесно да го убедят — подигра му се Лиарин. — Той още от самото начало прозря машинациите ти и ги обърна в своя полза.
— Въпреки това победата вече е съвсем близо, малката — отговори Малкълм със злобен смях. Мисълта за скорошната смърт на Аштън веднага подобри настроението му, но когато изгледа отвисоко съперника си, откри в очите му само насмешка. Това разклати собственото му самочувствие и той се запита има ли нещо на този свят, което би накарало Аштън да се почувства несигурен. Направи нов опит. — Ще оставим трупа на Уингейт тук и вината пак ще бъде приписана на мистър Тич. Бедният Хоръс! Много ми беше полезен в играта. Ще ми липсва.