— Възможно е шерифът да не е чак толкова лековерен, колкото си мислите — рече Аштън. — Снощи му казах, че всичко ми се вижда твърде просто и че Хоръс вероятно е използван от крадците само като изкупителна жертва.
— Вие поставихте клопка на хората ми, но в нея се хвана само малкото зайче — злорадо се усмихна Малкълм. — Скоро лисиците ще си тръгнат и тук няма да остане никой, освен дребната плячка.
— Убеден съм, че сте си взели обратно и бижутата, които Лиарин носеше на парахода като подарък от вас — каза Аштън.
Малкълм вдигна рамене и се ухили.
— Защо не? Тя ми отряза квитанциите.
Откъм дивана се чу неясно мърморене:
— Маркъс ми казваше, че тя наистина била Лианор…
— Изглежда, че сте баламосвали всички ни — каза с обвинителен тон Самъртън. — Дори и баща си. Не сте се спрели пред нищо, само и само да се ожените за дъщеря ми.
— Лиарин имаше нещо, което исках да притежавам. — Малкълм облиза месестите си устни. — Богатство. Бракът с нея щеше да ме направи заможен човек. Затова започнах настойчиво да я ухажвам и накрая тя се съгласи да се омъжи за мен. — Той смръщи чело. — Но в сватбената ни нощ тя ме напусна… само защото един човек твърдеше, че съм вече женен. Тя не се е поколебала нито за миг, а веднага е повярвала.
— Той ми показа доказателства! — извика Лиарин. — Документа за женитбата ви, медальона, където сте изобразени двамата със Сара, и писмо до брат й, написано от мъжа, когото си наел да я пази. Само че той започнал да се тревожи за нея, защото никак не му харесвало това, което си й сторил. Брат й тръгнал да я търси и установил, че ти си си намерил нова жертва — мен. Следобеда, когато беше сватбената церемония, той се опита да ме предупреди, като ми връчи едно писмо, но аз бях прекалено заета, за да го прочета… докато стана твърде късно.
— И тогава, в сватбената нощ, ти ме напусна! — изрева Малкълм, сякаш изживяваше отново болката на разочарованието.
— Точно така! — кресна Лиарин. — Не можеш да си представиш колко съм щастлива, че никога не съм спала с теб!
Аштън наблюдаваше двамата разпалени противници, които се гледаха с гневно святкащи очи. Неволно започна да се подсмива. Робърт Самъртън се зарази от израза му и също се ухили. Лианор се кискаше с ръка на устата, а накрая се разсмя и Лиарин. Ала тъкмо усмивката на Аштън подразни най-много Малкълм.
Скърцайки със зъби, той се хвърли към него и го сграбчи за гърлото. Но когато понечи да го стисне, внезапно чу познато щракане и почувства как нещо твърдо се забива в корема му. Той се отдръпна предпазливо от съперника си, погледна надолу и видя матово проблясващото дуло на пистолет. С огромно усилие успя отново да вдигне глава и да погледне Аштън в очите. Стомахът му се сви от страх.
— Кажете на хората си да мируват или сте мъртъв! — тихо нареди Аштън.
Малкълм се опита да кимне, но главата му само малодушно потрепери. Чу щракането на втори предпазител и тъкмо щеше да си отдъхне, когато Барнъби изрева:
— Този кучи син има пистолет! Хайде, дръжте го!
Но още преди някой да успее да изпълни заповедта му, стана чудото. Дузина мъже с пистолети и пушки нахлуха през вратите на верандата начело е шерифа Коти. Бандитите се опитаха да избягат през вратата към коридора, но Коти беше разположил и там тежковъоръжени мъже.
Лиарин усети как по бузите й потекоха радостни сълзи. Мегън! Бог да я благослови! Успяла е да се промъкне и ги спаси!
Шерифът Коти здраво хвана Малкълм над десния лакът.
— Създали сте много неприятности, както чувам. Сигурен съм, че мистър Тич ще изпита голямо облекчение, като научи, че сте арестуван заради престъпленията, в които беше обвинен той.
Докато представителят на закона даваше заповеди да отведат Малкълм, Робърт Самъртън се приближи до Аштън и му протегна ръка.
— Не знам как се казвате, млади човече, но дъщеря ми каза, че сте приятел.
Лиарин се засмя облекчено и хвана ръката на Аштън.
— Нещо повече от приятел, татко! — С грейнали очи тя обясни на баща си, който внимателно я слушаше. — Това е моят съпруг Аштън Уингейт, когото обичам от все сърце.
Самъртън изненадано вдигна вежди. Загледа се за миг в младата двойка, очите му се напълниха със сълзи. После сложи десница върху ръцете им и каза:
— Хубаво е, че най-после се запознах с теб, синко, а още по-хубаво е, че отсега нататък ще принадлежиш към семейството.
Лиарин погали голата ръка на мъжа си и тихо каза:
— Толкова се радвам, че си съгласен с избора ми, татко. Сега внукът ти ще има име и баща, с които ще може да се гордее — както аз се гордея с теб.