Аштън беше пропуснал важна среща. Хвана една кола към дома на съдията Касиди. Разговорът нямаше да бъде приятен и той се бе подготвил за разгорещен спор. Съдията беше наредил да конфискуват парахода му и да задържат екипажа с обвинението, че се занимава с пиратство. Съществували и доказателства, както по-късно се оказа, били фалшификации. Аштън възнамеряваше да подаде остър протест. След пристигането си в резиденцията на Касиди веднага беше въведен в кабинета на съдията. Тъкмо беше започнал тирадата си, когато от съседната стая чу съвсем ясно гласа на жена. И млъкна. Естествено Аштън не можеше да знае, че при стария съдия на гости беше дошла внучката му от Англия и че това беше същата жена, която преди обед така упорито беше преследвал. Когато тя нахлу в стаята, ядът му се изпари, той грейна от радост и възслави Бог за щастливата случайност. Лиарин се изненада, но само за момент, възмущението й надделя и на висок глас нахока младия мъж заради непристойното му поведение спрямо уважавания магистрат.
Аштън изслуша мъмренето й с благодарна усмивка. Още щом видя искрящите зелени очи на Лайърийн Самъртън, вече знаеше, че животът му без нея би бил скучен и безсмислен. Красотата й надминаваше всичко, което беше виждал до този момент. Блестящите очи, тесният прав нос и меката, изразителна уста излъчваха такова съвършенство, че Аштън бе напълно пленен. Втренченият му поглед се задържа върху нея и беше така открит и изпълнен с възхищение, че Лиарин замлъкна, изчервявайки се. По-късно му призна, че никога дотогава не била срещала такова излъчване на сила и искрена топлота в очите на един мъж.
Аштън се извини на дядо й и му обясни с всички подробности причината за недоволството си от задържането на парахода. Съдията Касиди го покани на вечеря, за да обсъдят по-подробно случая. В действителност обаче, както по-късно сам си призна, причината беше съвсем друга. Повече от всичко искаше поне една от внучките му да остане близо до него, а не да се ожени за някой англичанин, както беше направила майка им. Сигурен вече в благоволението на съдията, Аштън беше започнал да ухажва Лиарин с предпазливо усърдие.
Младият мъж излезе от ваната и се избърса. Облече дълъг кадифен халат, наля си питие и излезе на балкона. Хладният нощен въздух донесе острия аромат на голямата пиния край къщата. Аштън яхна перилата, облегна гръб на една тънка колона и отново потъна в спомени.
Лиарин беше променила много неща в живота му. Дотогава той се бе пазил от венчилото като от чума. Но вече самата мисъл да напусне Ню Орлиънс без това момиче му се стори почти непоносима. Не можеше да си спомни кога за пръв път видя у Лиарин бъдещата си съпруга, но съвсем скоро това за него вече беше най-неотложният въпрос на света. И когато поиска ръката й, въпреки обичайната си обиграност едва съумя да намери необходимите думи, толкова много се боеше, че тя би могла да отложи отговора си, докато баща й благослови връзката. Но за негова изненада Лиарин се стремеше към сватбата тъй трескаво, както и той самият. Почувства странна покорност, когато видя как грейнаха очите й. Тогава тя се хвърли бурно на врата му и извика ликуващо: „О, да! Искам!“
Въпреки решимостта и на двамата все пак трябваше да се преодолеят някои проблеми, фактът, че бащата на Лиарин бе в Англия, означаваше, че той няма как да им даде благословията си, а и изглеждаше повече от съмнително, че би се съгласил да го стори. Лиарин предложи дядо й да ги благослови, въпреки че с това явно щяха да си навлекат гнева на баща й. Аштън накрая шеговито я заплаши, че веднага ще я съблазни и ще й направи дете, ако ще трябва тепърва да се убеждава старият господин колко много се нуждае тя от съпруг.
Лиарин беше променила и характера на Аштън. Например цветята никога не бяха имали особено значение за него, но при една разходка из парка, когато момичето се прехласваше от уханна роза или ирис, той за пръв път откри магията им. Аштън харесваше залезите и обичаше цвета на небето в този момент, но когато двамата с Лиарин гледаха залез от прозореца на хотелския си апартамент, той се превръщаше в незабравима гледка, в съвършен поразителен край на един ден. Разкошът на небето се сливаше със смеха на Лиарин, с нежния й глас и с блаженството, което носеше.
Аштън остави чашата на парапета и дръпна от пурата, като се опитваше да проникне с поглед в тъмната нощ.