След седмица на несравним възторг младоженците се качиха на „Речната магьосница“, за да отплават надолу по реката към Нечиз и да посетят, както си му е редът, роднините. Двамата мислеха по-късно да се върнат отново в Ню Орлиънс, за да посрещнат бащата и сестрата на Лиарин. Младата жена не се уморяваше да предупреждава Аштън за баща си. Робърт Самъртън беше от онези англичани, които не цениха особено простоватите американци. Единственото изключение беше майка им Диърдър, която той бе обичал дълбоко. Поради нейната привързаност към баща си и родния дом Самъртън беше живял до внезапната й смърт в Ню Орлиънс. След това отпътувал за Англия с двете си малки деца и останал там, докато дъщеря му Лианор не се сгоди за един млад благородник от Карибско море. И тъй като така и така се налагаше да пътуват до островния рай на годеника, Самъртън беше послушал Лиарин да я заведе при дядо й, докато той и нейната сестра заминат да подготвят сватбеното тържество.
Проблемът беше да се обясни на Робърт Самъртън, че докато той е подготвял сватбата на едната си дъщеря, другата се бе влюбила в напълно непознат и се беше омъжила за него. Тъй като пътуването за Нечиз бе свършило трагично, срещата между Аштън и бащата на Лиарин така и не се състоя. Вестта за гибелта на младоженката стигнала в Ню Орлиънс, преди Аштън да се оправи от раняването и да може сам да предприеме пътуване. Когато най-после се почувства в състояние да тръгне, старият съдия беше на смъртно ложе. Болногледачката прошепна на Аштън, че Самъртънови, възмутени от своеволието на дядото, заминали незабавно за Англия, без дори да се осведомят дали ще живее младият съпруг, или не.
Хладен вятър нахлу под халата на Аштън и накара голото му тяло да настръхне. Той обърна лицето си и усети по страните си влажната мъгла. Свежият, почти солен дъх го облъхна. Също както тогава на реката, когато последният щастлив миг от живота му се превърна в непрекъсната болка. Въпреки че собственият му кораб, както и още много други, напразно бяха претърсвали миля по миля реката и в двете посоки, седмица и повече Аштън отказваше да приеме очевидното. Бяха намерили доста подути трупове на пирати, от Лиарин обаче нямаше и следа. Не намериха и парцалче от дрехата й, дори и носна кърпа. На Аштън не му остана нищо друго, освен да се примири с трагичния факт. Реката бе погълнала още една жертва докато течеше вяло и безчувствено по своя път. Цели три години загубата на жена му беше помрачавала ден по ден живота на Аштън. Най-после отново се появи надежда. Утре животът му може би щеше да започне отново. Лиарин си беше у дома.
Втора глава
Тя осъзна себе си в едно-единствено бавно движение, събуди се за живот от абсолютна празнота, без да помни нищо преди сегашния неопределен миг. Намираше се в безвремие, където нямаше никаква мисъл и никакъв спомен за предишно битие. Подобно на ембрион се носеше из тъмнината — жива, дишаща, но отделена от света — един размит филм, който я обгръщаше, извън нейното съществуване. Назад цареше светлина — далечно, мамещо сияние. Разумът й изплуваше бавно на повърхността на съзнанието, но когато се приближи до неясната граница, където проникваха първите лъчи на действителността, изпита силна болка като от животински нокти, които се забиват в слепоочията й. Страданието я стресна и тя отново потъна под мрак, без желание да напусне равнодушната, без болки забрава и да приеме вместо нея звънтящите удари на будността.
Към нея като през дълъг тунел достигнаха едва разбираеми, глухи думи, които я принуждаваха да вземе някакво решение.
— Чувате ли ме? — гласът стана по-ясен и по-силен. — Мадам, чувате ли ме?
Болката й се засили, когато я изтеглиха против волята й нагоре във владение на неприятното чувство, от нея се изтръгна слабо, протестиращо стенание. И на кол за мъчения не би изпитвала по-големи мъки; болеше я цялото тяло, като че ли го бяха изтезавали жестоко. Непоносима умора тегнеше върху всичките й крайници, когато опита да се раздвижи, трябваше да се пребори с почти непреодолима вцепененост.
Отвори очи, но веднага ги закри с ръка и извърна глава, защото я пробождаха нахлуващите през прозореца лъчи на изгряващото слънце.
— Пуснете пердетата — каза някой. Беше мъжът, който седеше на ръба на леглото й. — Болят я очите от светлината.
Болезненият блясък отстъпи на успокояващ полумрак. Едната й ръка, покрила очите, се насочи като от само себе си към чувствителното място на челото. Тя потрепна. Усети подутина, но не можеше да си спомни от какво може да е. Примигваше, докато приведената над нея сянка доби образа на възрастен мъж със сива брада. Бакенбардите му бяха посивели, по лицето имаше множество бръчки. Но веселите искрици в очите зад очилата с тънки метални рамки не бяха повлияни от годините.