— Вече си мислех, че не се чувствате добре в нашата компания. Млада госпожо, аз съм д-р Пейдж, повикаха ме, за да се погрижа за вас.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но единственото, което излезе, беше дрезгав звук. Прекара сух език по напуканите си устни. Лекарят взе чашата с вода от ръцете на едрата негърка зад себе си. После мушна длан под раменете на пациентката си, повдигна я малко и приближи ръба на чашата до устните й. Когато тя утоли жаждата си, я остави да се отпусне отново на възглавницата и сложи мокра кърпа на челото й. Пулсиращата болка постепенно утихна и тя успя да отвори очи, без да примигва.
— Как се чувствате? — попита любезно д-р Пейдж.
Вместо отговор тя само смръщи чело. После се огледа изпитателно. Намираше се в голямо легло с балдахин, с цяла планина възглавници зад гърба си. Над главата й тапицерията беше надиплена като слънце от плисираната розова коприна с избродирани рози. Стените на стаята бяха облицовани в материя на цветя в светложълто, нежнозелено и светлокафяво. Завесите бяха също от розова коприна с пискюли и плетени шнурове. Розови и светлозелени бяха и възглавниците по пръснатите из помещението столове.
Стаята бе весела и обзаведена с вкус, но усещането за растяща липса на ориентация потисна приятното впечатление на младата жена: тя се намираше в напълно чужд свят. Онова, което виждаше, не й говореше нищо. Нито мебели, нито прибори, нито някоя рамка или картина. Дори и памучната нощница, в която бе облечена, или хората в стаята. Тя видя две възрастни дами, изправени до прозореца и една негърка с колосана престилка и ослепително бяла кърпа на главата, която стоеше до стола на лекаря. Зад нея имаше още един мъж с лице към камината и ръжен в ръка. Без да напряга много втвърдените си мускули, Лиарин можеше да види само тила му, бяла копринена риза и светлосиви раирани панталони. Държането му раздвижи някакво любопитство у нея, защото, напук на вниманието на другите, той й беше обърнал гръб, като че искаше да стои настрана от нея и от хората в стаята.
Млада негърка влезе с табла, на която бяха наредени прибори за чай и чаша бульон. Доктор Пейдж взе чашата и я подаде на пациентката си.
— Опитайте да го изпиете. Ще ви помогне да се съвземете.
Отзивчиви ръце й подложиха възглавниците така, че се намери в полуседнало положение. Тя вкуси от горещия бульон, след това вдигна поглед над ръба на чашата, за да огледа още веднъж помещението.
— Защо съм тук?
— Сблъскали сте се с една карета. Донесоха ви, след като вашият кон ви е хвърлил на земята — каза д-р Пейдж.
— Конят ми?
Лекарят й предаде случилото се, като не преставаше да наблюдава лицето й.
— Съжалявам, мадам. Животното трябваше да бъде убито.
— Убито? — Тя се опита да си спомни за инцидента, но усилието само засили пулсиращата болка в главата й, докато накрая съвсем замъгли мислите й. Тя притисна пръсти към слепоочията си: — Изглежда, че не мога да си спомня.
— Паднала сте лошо, млада госпожо. Отпуснете се, успокойте се и скоро паметта ще се върне.
Погледът й отново се стрелна през помещението в отчаяно търсене на нещо познато.
— Къде съм?
— Бел Шен, плантацията на Аштън Уингейт.
— Аштън Уингейт? — Тя го погледна въпросително. Чувстваше любопитството, с което всички наоколо чакаха нейната реакция.
Мъжът в сивия панталон окачи ръжена на стойката и се обърна. Странно, но тя изпита силен страх още преди да види лицето му. Притисна се към възглавниците и го наблюдаваше зорко, когато той прекоси помещението. Въпреки че напрягаше паметта си, не откри никаква причина за внезапното неприятно чувство. Свежото, хубаво лице би развълнувало всяка жена. Вместо това се случи нещо, което сякаш докосна с леден дъх сърцето й. Младият мъж се спря в долния край на леглото и погледът му потърси нейния. Щом надникна в очите му, тя отпусна като замаяна чашата.
— Още не разбирам напълно чудото, което те върна отново при мен; така или иначе, благодаря на небето, мила.
Тя го гледаше ужасена и се питаше кой от двамата бе изгубил разсъдъка си. Дали не беше пиян? Не, той не правеше такова впечатление. Гордата му, изправена стойка говореше, че е мъж със самочувствие. Защо тогава се обръщаше към нея сякаш я познаваше?
Ако преди това Аштън беше чувствал и най-малкото колебание, когато съзря тъмнозелените й очи, изведнъж всяко съмнение изчезна. Той познаваше тези очи, те принадлежаха на жена му.
— Доста се изплаших, когато те срещнах снощи — каза той. — Мислех те за мъртва. А ето че след три дълги години отново си тук и аз вече не съм вдовец.