Значи тя самата бе загубила разсъдъка си! Другите не биха го оставили да говори, ако това бяха бръщолевенията на луд. Лиарин започна да препери. Страхът, че е заболяла душевно, я парализира така, че едва успяваше да контролира крайниците си. Болката в слепоочията стана непоносима; тя се замята в леглото, притиснала с две ръце главата си и стиснала здраво очи като преграда за враждебния свят.
— Лиарин!
Името проехтя глухо през огнената пелена на болката, умоляваше и заповядваше едновременно. Въпреки това то не предизвикваше никакви спомени у нея, а само я объркваше още повече. Съзнанието й не намираше опора, която да го изтръгне от непрогледната тъмнина на непознатото и да го остави на твърда почва, с непокътната способност да си спомня. Съществуваше само този момент и краткото време от събуждането й насам. Стаята започна да се върти, тя се притисна с разперени ръце към леглото, за да намери някак опора в този обърнат с главата надолу свят, но усилията й бяха безполезни. Погълна я тъмен, бездънен водовъртеж.
— Бързо — каза д-р Пейдж на Уилабел. — Донеси ми солите от куфарчето. — Той вдигна ръка и даде знак на Аштън да се приближи. — Тя изпадна в шок. Дайте й време.
Аштън се отдръпна и наблюдаваше безпомощно страданието на младата жена. Докторът пъхна ръка под главата й, докато с другата поднесе под носа й шишенце с бял прах. Острите, изпарения разпръснаха мъглата, тя отвори очи и отново видя помещението, този път по-ясно. Всяка подробност изпъкваше с болезнена острота, тя видя мъчителя си до ръба на леглото — не беше ли самият той обърканата, измъчена душа?
Обезсилена, Лиарин се отпусна назад, без да забележи, че е отхвърлила сатенената завивка и обшития с дантели чаршаф. Кожата й бе мокра от пот и тя се наслади на хладината, която проникваше през нощницата й, но когато усети пламналия поглед на младия мъж, разбра, че и плътната материя не скрива тялото й. Бузите й се зачервиха. Не стига, че този негодник я постави натясно, а сега й досаждаше с погледите си. Тя дръпна завивките отново върху себе си. След това чу одрезгавелия си глас:
— Бихте ли ми дали още малко вода?
— Разбира се, детето ми — д-р Пейдж посегна към чашата.
Тя учтиво отхвърли помощта му и сама поднесе с трепереща ръка водата към устните си, при което очите й потърсиха отново фигурата в края на леглото. Беше висок мъж, широкоплещест, но тесен в кръста. Копринената риза едва прикриваше стегнатото му мускулесто тяло, опънатите панталони подчертаваха дългите жилави бедра. Не беше нито слаб, нито пълен и изглеждаше в отлична форма; явно имаше всички основания за високото си самочувствие.
Момичето подаде чашата на лекаря и попита боязливо:
— Трябва ли да познавам някого в тази стая?
Доктор Пейдж зяпна и когато погледна Аштън, видя, че смайването му е дори още по-голямо. Господарят на Бел Шен беше съвсем объркан, той, който твърдо бе вярвал, че жената на леглото е Лиарин, любимата, венчана с него пред олтара. Който можеше да заложи живота си за това.
— Не си ли Лиарин?
Тя смръщи чело поразена, сигурно повдигна рамене.
— Аз… аз… наистина не знам коя съм.
Трепереща от страх, зачака отговора му. Той би могъл да я помисли за умопобъркана поради това признание. Видя изумлението, което се изписа по лицето му, докато не сваляше погледа си от нея. Останалите изглеждаха не по-малко възбудени.
Леля Дженифър се приближи към леглото и потупа утешително ръката на младата жена.
— Хайде, хайде, скъпа. Сигурна съм, че веднага ще си спомните.
— Джени, никой не забравя името си — укори я Аманда. — Момичето просто има нужда от малко почивка.
— Може би не е там работата, Аманда — каза д-р Пейдж замислено. — Съществува загуба на паметта — терминът за това е амнезия. И доколкото зная, тя се проявява като частична загуба на паметта, при което лицето забравя някакво събитие или кратък период от живота си. В други случаи пропадането на паметта е по-обхватно и пациентите забравят името си, къде живеят, дори цялата история на своя живот, а запазват способността си да пишат, четат и т.н. По-рядко се случва обаче някой да забрави всичко, да не си спомня нищо от онова, което е станало преди момента на събуждането. — Докторът разпери безпомощно ръце. — Трябва да призная, че наистина не зная какво да правя. Никога досега не съм имал случай на амнезия.
— Все пак, Франклин, какво ли става сега в душата на това клето създание — загрижено рече Аманда, която си бе мислила, че въпросът за самоличността би могъл да се реши бързо, щом младата жена дойде отново на себе си и сега се питаше как ли ще се отрази всичко това на Аштън.