— Аманда, не можете да очаквате да знам всичко.
— Не се измъквайте, Франклин — не се предаваше Аманда, като го потупа по рамото като някой невъзприемчив ученик. — Открийте от какво страда момичето и го излекувайте, не искам нищо повече.
— Страхувам се, че не е толкова просто — отвърна лекарят. — Има различни причини за амнезия, — шок, болест. В този случай предполагам, че се дължи на инцидента, но доколкото зная, няма никакъв сигурен метод на лечение.
— Но нали псе пак ще премине? — попита Аштън.
Доктор Пейдж вдигна рамене.
— Съжалявам, Аштън. Наистина не мога да кажа какво ще се случи. Възможно е след няколко дни почивка тя да си възвърне паметта, но може да продължи и повече. Или никога да не се върне. Не ни остава друго, освен да чакаме.
Младата жена в леглото беше вперила поглед в лекаря. Имаше чувството, че преживява ужасен кошмар, от който не е в състояние да се отърве.
— Мислите ли, че е възможно аз да съм тази Лиарин и даже да не го зная?
— Аштън твърди, че сте Лиарин Уингейт — ласкаво отвърна д-р Пейдж. — Ние, разбира се, не можем да преценим това, защото никой от нас не ви е познавал.
Тя беше отправила колеблив поглед към младия мъж, докато питаше възрастния:
— Този ли трябва да бъде Аштън?
— Да. Това е Аштън — каза Аманда. — Това поне го зная със сигурност.
Младата жена погледна към Аштън, вълнението й не можеше да не се забележи:
— И вие знаете със сигурност коя съм?
— Може ли един мъж да забрави собствената си жена?
— Жена? — изплъзна се от устата й. Едва сега разбра в какво положение се намира. Ако думите му отговаряха на истината, тя беше омъжена за един напълно непознат човек. Треперейки. Лиарин закри лицето си с ръце. — Но аз дори не ви познавам.
— Мадам, позволете да ви се представя — спокойното му държание я възхити. Той все още я гледаше нежно, след което изведнъж се усмихна и се поклони дълбоко. — Аштън Уингейт, ваш покорен слуга, хубава госпожо. А това — той посочи двете възрастни дами — са моята баба Аманда Уингейт и сестра й Дженифър Тейт. — Сочейки с глава към негърката, добави. — А това е икономката ни Уилабел. — Когато продължи, гласът му звучеше малко по-сериозно. — Мисля, че леля Джени и Уилабел ще удостоверят моята самоличност, както стори баба ми. Те ще ви уверят, че преди три години са научили за женитбата ми с Лиарин Самъртън.
Объркването й нарасна още повече.
— Но щом сме женени от три години и роднините ви живеят с вас в една и съща къща, защо тогава не знаят коя съм аз?
— Те никога не са се запознавали с теб.
Тя повдигна дясната си вежда. Докато чакаше той да продължи, обмисляше що за игра играе с нея. Все пак бе единственият, който твърдеше, че може да я разпознае.
Аштън долови недоверието й и се опита да го разсее. Не разбираше напълно състоянието й, но не се съмняваше, че именно тя е жената, която беше обичал толкова.
— Когато пътувахме насам, параходът ни беше нападнат от пирати. По време на боя ти падна през борда, а аз бях улучен от куршум. Хората ми въобще не забелязали отсъствието ти, докато не дойдох в съзнание. Повече от седмица претърсваха реката и бреговете, но не можаха да те намерят. Бях принуден да приема, че си се удавила.
— И живяхте три години с тази мисъл?
— Едва снощи разбрах, че не е вярно.
Тя не искаше да му противоречи на всяка цена, но имаше някои моменти обаче, които се нуждаеха от разясняване.
— Възможно е вашата жена наистина да е загинала, сър, а аз просто да имам известна прилика с нея. Три години са твърде дълъг срок, за да си спомняте точно как изглежда даден човек.
— Аштън, покажи й портрета на Лиарин — предложи леля Дженифър. — Може би това ще й помогне да се убеди.
Той кимна, взе картината от масата и я поднесе на младата жена. Сърцето му заби по-бързо.
— Така ли изглеждам? — погледна го объркано тя.
— Мило дете! — учудването на Аманда нямаше граници.
— Искате да кажете, че нямате понятие как изглеждате? — Тя взе малко ръчно огледало от тоалетната масичка и го подаде на момичето. — Ето, това си ти, мила моя. — Както виждаш, все още имаш следи от падането, но въпреки това си твърде хубава.
Младата жена се втренчи в огледалото; виждаше лицето на една непозната. Впрочем болезнените сини петна и подутини по челото и бузите й бяха известни, но въпреки това не можеше да познае лицето си. Тя огледа критично фино изваяните черти, очите и високите скули. Червеникаворусата коса се спускаше като буйна грива по раменете. Погледът й слисано се премести обратно към портрета. Картината доказваше, че хората наоколо наистина са я познавали преди нещастния случай, защото приликата между двете лица беше несъмнена.