— Всичко това ми идва прекалено бързо — прошепна тя и се отпусна отново на възглавниците.
— Починете си, мила — посъветва я д-р Пейдж. — Тук сте на сигурно място, ще се грижат за вас.
Лекарят сложи на челото й студена мокра кърпа, която покриваше и болящите я очи, след това стана.
— А сега, Аманда, да видим закуската, която сте ми обещали!
Той се запъти към вратата, последван от трите жени. На прага се обърна още веднъж, но като видя загрижеността по лицето на Аштън, се отказа да го покани към масата.
— Не се задържайте твърде много — каза само той.
Вратата се затвори и двамата млади в стаята се спогледаха. В очите на момичето се четеше нещо повече от колебливост. Аштън гледаше лицето, което се бе явявало толкова често в сънищата му. Почувства силно желание да грабне Лиарин в обятията си, да я притисне към себе си. Но се овладя, седна на ръба на леглото и взе само ръката й.
— Моя скъпа Лиарин, толкова много копнея за мига, когато ще оздравееш. Зная, че ти си жената, която съм обичал, и ако Бог пожелае, скоро и ти ще го знаеш.
Бавно, сякаш се страхуваше да не го нарани, тя издърпа ръката си и се скри до брадичката под завивката.
— Вие ме наричате Лиарин, но това име не събужда никакви спомени у мен. Не се сещам за друго, освен за няколкото мига, когато един глас ме извика от мрака. Трябва да си помисля… Но нямам нищо, за което бих могла да помисля. Уморена съм, главата ме боли. Докторът каза, че трябва да почивам… — Тя докосна ръката му с върха на пръстите си. — Не ви познавам, Аштън. — Една несигурна усмивка се появи на устните й. — Може тук да е моят дом и вашите думи да отговарят на истината. В сегашното си състояние не бих могла да бъда сигурна. Ако това ви задоволява, ще приема името Лиарин до момента, в който се убедя, че може би то не е моето собствено. — Тя притвори клепачи, докато всички предмети в помещението се сляха и остана да вижда само лицето му. — А сега искам да спя, Аштън.
Изпълненият му с копнеж поглед попиваше красотата й, присъствието й смекчаваше болката от миналите години, през които бе повярвал, че няма да може никога вече да я гледа. Той се наведе напред, докосна нежно с устни устата й, после се изправи и напусна помещението. Не забеляза как смарагдовите й очи се отвориха и го проследиха, докато затвори вратата след себе си.
Отвън той спря със затворени очи, докато се успокои разтуптяното му сърце. Когато най-после беше в състояние да диша нормално, слезе с бавни крачки при другите в трапезарията.
Баба му вдигна глава и понечи да заговори, но почака той първо да седне начело на масата.
— Видях портрета със собствените си очи — каза тя — и мисля, че имаш всички основания да я считаш за Лиарин, но все пак не се ли съмняваш поне малко? Ами ако не е тя?
— Не мога да си представя, че може да е някой друг — въздъхна той. — Като я погледна, виждам Лиарин.
— Какво знаеш за сестра й? — попита леля Дженифър.
Аштън не отговори, докато Уилис слагаше сребърна чиния с шунка на масата. После си взе един резен и каза:
— Сигурно Лианор вече живее в някоя карибска плантация. Когато се запознах с Лиарин, тъкмо се крояха планове за сватбата й, но наистина не знам какво се е случило след завръщането й в Англия. Не чух нищо повече за нея.
Аманда отпи глътка кафе от порцелановата си чаша.
— Не забравяй, че прибързаната ти сватба донесе всичките ни неприятности. Представете си какъв потрес е изживял Робърт Самъртън да научи едновременно за сватбата и смъртта на дъщеря си.
— Всичко щеше да се оправи, грандмер — каза Аштън, — но, както знаеш, катастрофата осуети плановете ни.
— Това ме навежда на един друг въпрос, Аштън. Защо мина толкова време, докато Лиарин се опита да те намери? Къде е била през цялото това време?
— Марелда ми зададе същия въпрос.
— Е, да, трябва да признаеш, че е важно да му се отговори — рече Аманда. — Дали тази амнезия не е болест, която на пристъпи се връща отново и отново? А може би затова не е предприела никакъв опит да те открие? — Тя погледна д-р Пейдж. — Вие какво мислите, Франклин?
— Съмнявам се. — Докторът пусна бучка захар в кафето си, след това се прокашля, като че това, което трябваше да каже, го притесняваше. — Както всички знаете, лудницата е изгоряла, но известно ли ви е също така, че властите още не могат да намерят всички оцелели обитатели?
Аштън стрелна Пейдж с остър поглед.
— Какво общо има това с Лиарин?
Докторът подпря лакти на ръба на масата и сключи ръце като за молитва. Търсеше начин да се изрази така, че да не разсърди Аштън.