— Спокойно, Хайръм, тя още диша — увери го Аштън.
Падналият жребец цвилеше от болка и се хвърляше напред, като се мъчеше да се изправи на крака. Аштън посочи раненото животно и извика:
— Хайръм, извади пистолета от ботуша си и отърви коня от мъките му!
— Да, господарю! Веднага ще го направя! — Въпреки че тази задача едва ли би могла да се нарече приятна, Хайръм се радваше, че може да се залови с нещо.
Аштън се наведе отново над ездачката. Нищо не показваше, че тя идва в съзнание. Прогизналото наметало обгръщаше неподвижното й тяло като леден пашкул. Той развърза копринените ленти и я освободи от мокрия плен. Изведнъж очите му се разшириха от изненада. Дори при слабата светлина, идваща от каретата, личеше, че това не е младо момиче, за каквото я беше взел. Мократа нощница очертаваше тяло на жена, наистина млада, но несъмнено зряла.
Изстрел разкъса нощната тишина. Аштън рязко вдигна глава. Жребецът престана да бие с копита, падна назад и бавно се плъзна надолу по склона. На фона на луната се очерта силуетът на Хайръм с отпуснати рамене. Аштън знаеше, че кочияшът обича животните най-много от всичко, но нямаше време за тъга, защото на карта беше заложен по-ценен живот.
— Хайръм! Побързай, трябва да откараме момичето у дома!
— Да, господарю!
Чернокожият притича и помогна на господаря си да вземе ранената жена на ръце. Аштън я повдигна високо, остави главата й да се опре на рамото му и след това се закатери с мъка по стръмния, хлъзгав склон. При последените крачки Хайръм успя да го подхване, после избърза и отвори вратата на каретата. Кочияшът се молеше на Бога всичко да свърши добре. През последните десет години смъртта беше честа гостенка у Уингейтови. Първо загинаха родителите на Аштън по време на едно наводнение, което отнесе къщата им в Каролина. После, преди три години, смъртта отново се появи в образа на банда речни пирати, които нападнаха Аштъновия параход, а по време на битката жена му се удави. Нито Хайръм, нито господарят му биха искали да срещнат отново зловещата черна отмъстителка.
Аштън положи младата жена върху пелерината си и я зави в топлата дреха.
— Дали е… ще се оправи ли, господарю? — попита Хайръм и изви врат, за да може да вижда през рамо господаря си.
— Не знам, Хайръм — отговори Аштън.
Той седна и взе на коленете си припадналата жена, за да смекчи друсането по време на тежкия път, който им предстоеше. Когато обгърна крехката фигура, усети леко ухание на жасмин. В душата му изплува един сладък спомен, но той го потисна решително. Не можеше да бъде и нямаше да позволи неосъществими копнежи да размътват ума му.
Аштън докосна лицето на младата жена, за да отмахне разбърканите червеникаво-руси коси; калните сплъстени къдрици се съпротивляваха. С нежна настойчивост разпалете няколко кичура и ги отметна зад ушите на жената. Когато се облегна отново назад и светлината на фенера падна върху лицето й, дъхът му секна. Гледаше вцепенен изваяните черти.
— Лиарин — прошепна той и болезнен копнеж го прониза.
Подобно на лавина в него нахлуха спомените от щастливите дни на тяхното запознанство, а по-късно и на сватбата им в Ню Орлиънс. Бяха го уверявали, че тя е мъртва, но сега изведнъж повярва, че е станала ужасна грешка и че жената в обятията му е Лиарин и никоя друга. В противен случай приликата между двете беше повече от поразителна.
Хайръм забеляза изражението му и се разтревожи:
— Господарю, какво става? Изглеждате така, сякаш току-що сте видели дух?
— Може и така да е — промълви Аштън. В душата му надеждата разперваше криле и се бореше със страха. А ако това беше наистина Лиарин…
Той осъзна в каква опасност се намираше животът й и извика на Хайръм, за да потисне ужаса:
— Бързо! Скачай на капрата и шибай конете!
Уплашеният кочияш захлопна вратата и се метна на капрата. Аштън подпря крак на насрещната седалка, а Хайръм ревна, докато освобождаваше спирачките:
— Иееаа, тръгнахме!
Впрягът се понесе. След няколко метра от гърбовете на животните се вдигна пара в студения нощен въздух. С бясна скорост те навлязоха в първия завой, когато едно от колелата пропадна в дълбока бразда. Каретата се наклони рязко и Аштън притисна към себе си скъпоценния товар, като че ли крепеше собственото си сърце. Изпълнен с необичайна радост, той се наведе над момичето, затвори очи и започна да се моли беззвучно:
— О, Господи, нека наистина е Лиарин… и направи така, че да живее!
Мъждивият трептящ светлик на фенера правеше бледата й кожа златиста, но хладината на плътта опровергаваше илюзията. Красотата на чертите й беше почти болезнена. Пръстите на Аштън трепереха, когато докосна посинялата подутина на челото й, същото чело, което може би беше целувал с пламенна нежност. В душата му бушуваше буря. Надеждата, че жената в обятията му е, може би, неговата любима Лиарин, го издигаше на върха на блаженството, от който в следващия миг се сгромолясваше в бездънния кладенец на страха, че може отново да я загуби. Каква жестока ирония на съдбата би било да му върне съпругата само за да я отнеме веднага за втори път.