— Отвличайки Алис, той ме предизвиква пряко. — Хю се намръщи, разглеждайки друг тунел върху картата. — Това означава, че по някаква причина той вече не се страхува от мен достатъчно, за да бъде предпазлив. Ако случаят е такъв, то значи той вече не е лисица, а глиган. А никое друго същество не е толкова опасно и непредсказуемо, колкото глигана.
Бенедикт се вцепени. Всеки знаеше, че глиганът е най-дивото животно. Само най-опитните ловци преследваха този дивеч. С тежкото си, масивно тяло, големи бивни и безмозъчна сила, той беше способен да убие и коня, и човека на седлото. И най-смелите хрътки не можеха да го победят без помощта на глутница силни кучета и стрелите на ловците.
— Какво смяташ да правиш? — най-после успя да попита Бенедикт с глас, изтънял от тревога.
Хю нави малкия къс пергамент, върху който Калвърт бе нарисувал картата си.
— Ще направя единственото, което човек би могъл да стори с един глиган. Ще го открия и ще го убия.
Мрачният поглед на Катрин срещна този на Алис.
— След смъртта на сър Матю братовчед ми похарчи по-голямата част от наследството ми и нямаше как да ми намери друг подходящ кандидат. Позволи ми да вляза в манастира в Скарклиф. Рядко го виждах през годините и бях много доволна от този факт.
— Беше ли щастлива в манастира?
— Дотолкова, доколкото би могла да е щастлива жена с моя темперамент.
Въпреки окаяното положение, в което се намираше, Алис изпита съчувствие към Катрин.
— Игуменката ми каза, че страдаш от пристъпи на меланхолия.
— Да. Работата в градината е полезна за хора с подобни оплаквания. А и намирах удовлетворение в смесването на билките. През по-голямата част от времето бях доволна.
Алис се размърда на твърдия каменен под. Седеше в ъгъла на голямата пещера с Катрин сякаш от векове. Тихият разговор с лечителката беше единственото нещо, което я предпазваше от страха, който заплашваше да я погълне цялата.
Днес беше много по-изплашена, отколкото беше в деня, когато се изправи срещу Едуард в Рейвънхол.
Разликата не беше само в това, че тогава с нея бяха Дънстън и войниците от Скарклиф. У Едуард имаше някаква промяна. Ужасяваща промяна.
От него се излъчваше отчаяние. Алис усещаше, че той е много по-опасен сега, отколкото когато се опита да завладее Рейвънхол. Тогава се страхуваше от Хю. Днес обаче нетърпението му да притежава зеления кристал явно бе изместило всичката му предпазливост.
За облекчение на Алис, Едуард бе напуснал пещерата преди малко. Бе взел една факла и тръгна към един тъмен тунел с увереността на човек, който знае пътя през лабиринта от проходи.
Това беше третият път, в който Едуард напускаше пещерите, за да нагледа старата селска канавка.
На Алис й се струваше, че стените на пещерата се сближават. Една факла догаряше. Сажди от пламъка й бяха потъмнили камъка над нея. Трептящите сенки ставаха по-тъмни и по-страшни.
Някакво подрънкване по каменния под накара Алис да погледне към другия край на залата. Фултън и другият мъж, чието име, както разбра, бе Ройс, седяха, скръстили крака, и играеха на зарове. Оръжията им лежаха съвсем близо до тях.
— Печеля — изръмжа Фултън не за първи път. Бе печелил няколко пъти поред.
— Ха! Дай ми заровете. — Ройс грабна малките костени кубчета и ги хвърли върху камъка. Намръщи се. — Огън и жулел! Откъде те спохожда всичкият този късмет?
— Нека ти покажа как се играе. — Фултън посегна към заровете.
— Сър Едуард трябваше да се е върнал досега. Чудя се какво ли го е задържало.
— Кой знае? — Фултън търкулна заровете. — Тази вечер е в странно настроение.
— Да. Не може да мисли за нищо друго, освен за този проклет зелен камък. Не е нормално, ако питаш мен. Всеки знае, че кристалът не е особено ценен.
— Сър Едуард смята, че е.
Алис погледна към Катрин.
— Става късно.
Тук, в бездните на пещерата, беше невъзможно да се определи положението на слънцето, но отминаването на деня можеше да се забележи по други начини.
— Да. — Катрин притисна дланите си една към друга. — Несъмнено всичко скоро ще свърши. Ние двете ще умрем, а Едуард ще получи зеления кристал.
— Съпругът ми ще ни освободи — обеща тихо Алис. Спомни си, че веднъж бе казала същото и на Ема.
Бедният Хю, помисли си тя почти весело, все му се налагаше да изпълнява обещанията й. Катрин поклати тъжно глава.
— Никой не може да ни освободи, лейди Алис. Корените на билката, отровила миналото, родиха лоши плодове.
— Не се обиждай, Катрин, но понякога наистина знаеш как да сломиш духа на човек.