Фултън скочи на крака. Погледът му се насочи към празната ръка на Едуард.
— Сър Хю още ли не е платил откупа?
— Това копеле си играе с мен. — Едуард пъхна факлата в ръката на Фултън. — Вече се зазорява, а той не е оставил камъка в проклетата канавка. А мъглата става все по-гъста.
— Може би не смята, че дамата струва толкова. — Фултън погледна гневно към Алис. — Не е трудно да се досети човек защо иска да се отърве от нея. — Потри дланта си, която Алис бе ухапала. — Момичето е досадно.
Едуард се извъртя към него.
— Глупак такъв. Нищо не знаеш за това.
— Може би — отвърна тихо Фултън, — но знам, че не ми харесва особено.
— Сър Хю цени жена си достатъчно. — Едуард задърпа брадата си. — Цени я до видиотяване. Видя какво направи онзи ден в Рейвънхол. Позволи й да го лиши от дългоочакваното отмъщение само защото й бе дал дума.
— Да, но…
— Само хлътнал до ушите мъж би позволил на жена да го манипулира по този начин. Да, този глупак я цени много. Ще ми донесе камъка, смятайки, че така ще я оставя жива.
Ройс се намръщи.
— Съгласен съм с Фултън. Тази работа не ми харесва. Убеден съм, че камъкът не е толкова скъп, че да оправдава риска да бъдем хванати в капан като плъхове от Хю Непреклонния.
— Престани да цвилиш. — Едуард закрачи напред-назад. — В тези пещери сме на сигурно място. Сега, когато Калвърт е мъртъв, никой, освен мен, не познава тези тунели. Дори сър Хю не би се осмелил да влезе в тези лабиринти.
— Да. Така казваш ти. — Ройс пусна заровете в кесията на колана си. — Но това не променя нищо. Тази пещера може и да е добро скривалище в момента, но лесно би могла да се превърне в капан.
Едуард спря и се обърна. Очите му бяха злобно присвити.
— Да ме предизвикаш ли искаш, Ройс?
Ройс не се изплаши. Погледна замислено господаря си и сякаш изведнъж взе решение.
— Мисля, че това безполезно начинание ми омръзна.
— Какво? Ти си мой служител — изрева Едуард. Ръката му посегна към дръжката на меча. — Ще те убия на място, ако смяташ да ме изоставиш сега.
— Можеш да опиташ — Ройс също посегна към меча си.
Фултън отстъпи назад.
— Гръм и мълнии, това е истинска лудост.
— Предател! — Едуард извади меча си и скочи напред.
— Стой си на мястото — предупреди го Ройс и сам вдигна оръжието си.
— Прекратете тази глупост — извика Фултън. — Или ще изгубим всичко.
Алис хвана ръката на Катрин.
— Ела — прошепна тя. — Това може да е единственият ни шанс.
Катрин седеше като вкаменена. Очите й бяха изпълнени с ужас.
— Не можем да избягаме в пещерите. Ще се изгубим.
Алис я задърпа нетърпеливо.
— Не, ще следваме следата на Едуард.
— Каква следа?
— Минавал е през тунелите достатъчно, за да ги бележи със саждите от факлата си. — Алис се молеше това да се окаже вярно. Едно беше сигурно: свадата между Едуард и Ройс беше възможност, която тя и Катрин не биваше да пренебрегват.
— Наистина ли смяташ, че можем да избягаме? — Катрин изглеждаше объркана. Тя очевидно се бе настроила за смъртта. Надеждата беше за нея нещо много трудно за възприемане.
— Хайде.
Алис следеше внимателно Едуард и Ройс, които викаха и се обикаляха един-друг. Фултън не обръщаше никакво внимание на жените, напразно опитвайки се да успокои другите двама мъже.
Алис стискаше китката на Катрин, докато се промъкваше предпазливо към най-близката факла. Космите на тила й настръхнаха, когато посегна към факлата. Изведнъж усети нещо.
Никакъв звук не предизвести пристигането на Хю, но Алис разбра, че е наблизо. Тя се обърна и погледна тунела, откъдето преди малко се бе появил Едуард.
Студено, призрачно течение се носеше от тъмния коридор. Факлите в залата затрептяха.
— Хю — прошепна Алис.
В черния тунел се появи слабо кехлибарено сияние. Само след секунди се очерта тъмната сянка на мъж.
Мъжете зад Алис не чуха произнасянето на името на врага им, но нямаше как да не чуят гласа му. Той разсече напрегнатата атмосфера като светкавица прорязала нощното небе.
— Достатъчно. — Думата отекна под сводовете на пещерата. — Оставете оръжията или ще умрете веднага.
Всички се вцепениха за миг. Взираха се в Хю, който стоеше в рамката на каменния коридор.
Алис беше изумена също толкова, колкото и останалите, въпреки че очакваше появата му. Днес Хю беше хиляди пъти по-опасен, отколкото го бе виждала. Катрин направи кръстния знак.
— Предизвикващия бури!
Хю беше олицетворение на отмъщението, тъмен ураган, готов да помете всичко пред себе си. Погледът му беше студен и безмилостен. Черното му наметало го обгръщаше от раменете до върха на ботушите. Нямаше шлем, но светлината блестеше в стоманата на извадения му меч.