Тя се втурна към него и той я притисна към гърдите си.
Много по-късно Алис и Хю седяха пред огнището в голямата зала и се опитваха да се стоплят. Тя сякаш не можеше да прогони студа. Щом си спомнеше за часовете, прекарани в пещерата, започваше да трепери. Може би трябваше да вземе малко от лекарството, което изпрати на Еразъм от Торнууд, помисли си.
Обърна се към Хю с още един въпрос. Това беше един от многото, с които го бе засипала, откак се прибраха в крепостта преди два часа.
— Кога разбра че Камъните от Скарклиф са в зеления кристал?
— Когато се разби в стената на пещерата. — Хю протегна краката си, загледан в пламъците с блуждаещ поглед.
Изненадана, Алис погледна суровия му профил.
— Искаш да кажеш, че не си предполагал, че кристалът е само обвивка, създадена, за да бъдат скрити камъните?
— Не. Никога не съм се интересувал особено от Камъните от Скарклиф, затова никога не съм се заглеждал в зеления кристал. Бях доволен, че е при мен, и това е всичко.
— Разбирам. — Алис помълча известно време. — Мисля, че нещо с мен не е наред, Хю.
Той я погледна с внезапна тревога.
— Какво ти е? Болна ли си?
— Не, поне нямам треска. Но сякаш не мога да се успокоя. Нервите ми са разстроени.
— А! Разбирам. Това е естествена реакция след преживяно ужасно събитие, сладка моя. Усещането ще избледнее с времето. — Той я прегърна през раменете и я придърпа към себе си.
— Ти явно не страдаш от същото — промърмори тя, сгушвайки се в топлината на тялото му.
— Бъди спокойна, моите нерви бяха достатъчно силно разстроени, когато разбрах, че си отвлечена.
— Ха! Не вярвам някога да си страдал от разстроени нерви, сър.
— Всеки страда от разстроени нерви понякога, Алис — каза той изненадващо сериозно.
Тя не знаеше какво да каже, затова промени темата.
— Благодаря ти, че не уби Едуард пред Катрин. Тя не го обича, но все пак й е братовчед.
— Не е хубаво да се убива мъж пред жени, особено пред лечителки, ако това може да се избегне. Така или иначе, исках да получа отговори на някои въпроси.
— Катрин ми отговори на един въпрос, докато чакахме внушителната ти поява.
— И какъв беше въпросът?
— Питах се кой всъщност е сложил отровата в чашата ти. Катрин ми каза, че Едуард й е разказал как е станало. Изпратил е един от хората си в двора на крепостта, преоблечен като фермер, в деня, в който селяните дойдоха, за да ти помогнат.
Хю се взираше в пламъците.
— Това беше същият ден, в който Винсънт от Рейвънхол обядва у нас. В цялата крепост цареше объркване и сигурно не е било много трудно някой да се промъкне в кухнята.
— И още по-лесно — да види коя е твоята чаша след обяда. Това е най-голямата чаша в крепостта.
— Да.
— Хю?
— Хмм?
— Какви въпроси искаш да зададеш на Едуард?
Хю не откъсваше поглед от пламъците.
— Не съм съвсем сигурен. Ще си помисля.
Но Алис знаеше. Хю искаше да разбере какво точно се е случило в онази нощ преди трийсет години, когато Едуард бе сложил отрова в една друга чаша.
Хю искаше да чуе от устата на самия Едуард, че сър Матю е възнамерявал да се ожени за Маргарет и да признае сина си.
Глава 21
Меките черни ботуши на Хю не издаваха никакъв звук, докато той вървеше бързо по тъмния каменен коридор, но наметалото му плющеше. Беше много ядосан.
— Гръм и мълнии! Сигурен ли си, че е мъртъв?
— Да, милорд. — Дънстън зави зад един ъгъл. — Един от стражите го е намерил преди малко.
— Защо не е бил претърсен? — Хю последва Дънстън.
Подземните проходи на крепостта Скарклиф не бяха много по-различни от тунелите в пещерите. Бяха тъмни, влажни и зловещи. Естествена светлина не проникваше в тази част на крепостта, където се съхраняваха подправки, зърно, стоки и понякога — някой затворник.
— Беше претърсен — каза Дънстън. — Но войниците са търсили остри предмети. — Той спря пред едно помещение, затворено с решетка.
Хю погледна изкривеното тяло на Едуард от Локтън, което лежеше на пода. Раздразнението му се надигна като жлъчка. Толкова много въпроси искаше да зададе на Едуард, толкова много неща искаше да каже на мъжа, убил родителите му.
Но най-вече искаше да се наслади на справедливостта и отмъщението. Хю бе очаквал удоволствието от тези две подправки толкова дълго, че му беше трудно да повярва, че са му отнети завинаги.
— Никой не е открил отровата, разбирам — каза Хю.
— Не, милорд. Може би така е по-добре. — Дънстън погледна към Хю. — Сега вече всичко наистина свърши.
Хю се изкачваше по каменните стъпала. Не се замисляше къде отива. Прекоси голямата зала, където прислужниците бяха заети с подготовката на обяда. Когато стигна до стълбата към кулата, той тръгна нагоре.