— Точно тук грешиш, милорд. — Алис се усмихна мило. — Може и да е бил в отлично физическо здраве, но има неща, които могат да умрат в едно момче дори когато тялото му продължава да живее.
— Аха. Разбирам какво искаш да кажеш. — Еразъм я погледна. — Ти самата си забележително проницателна, мадам.
— Не, милорд, просто правя наблюдение — каза непринудено Алис. — Ясно ми е, че ако не си бил ти, Хю най-вероятно щеше да бъде разкъсан от бурите, които заплашваха сърцето и душата му.
— Аз може и да съм го научил как да овладява тези тъмни бури, лейди Алис, но ти постигна много повече. Ти ги укроти с магията на любящото си сърце.
Хю влезе в кабинета на Алис една сутрин, няколко седмици след като Еразъм и Елинор си отидоха. Беше поръчал нов списък с комплименти на Джулиън и нямаше търпение да ги изпробва.
Но като видя Алис, застанала до прозореца, се спря за миг объркан. Елегантните думи, които бе запаметил толкова внимателно само преди малко, изчезнаха от ума му. Запита се дали въобще някога ще свикне с мисълта, че Алис е негова съпруга.
Прекрасните й черти бяха спокойни, погледът й беше съсредоточен върху парчето скален кристал в ръката й. Косите й блестяха на утринното слънце. Нежните извивки на тялото й предизвикаха позната възбуда у Хю.
Тя не се обърна, за да го поздрави, и той разбра, че не го е чула да влиза.
Хю се покашля, търсейки в ума си първия комплимент от списъка.
— Мадам, великолепният огън в косите ти гори толкова ярко, че само копринените ти къдрици са ми достатъчни, за да стопля ръцете си в най-студеното утро.
— Благодаря, милорд. — Алис не го погледна. Наклони камъка в ръката си така, че да улови повече светлина.
Хю се намръщи. Може би бе направил прекалено много комплименти за косата й, помисли си. Вероятно са я отегчили. Отбеляза си наум да каже на Джулиън да бъде по-изобретателен.
— Шията ти е грациозна като на лебед.
— Благодаря, сър. — Алис сви устни и се загледа още по-съсредоточено в кристала.
Хю тупна със свитъка пергамент по бедрото си. Комплиментите на Джулиън не предизвикваха обичайния ефект.
— Кожата ти е мека като перата на гълъб.
— Колко мило от твоя страна, че си забелязал. — Алис остави скалния кристал на масата, взе един голям, сив камък и се наведе съсредоточено над него.
Хю разгъна пергамента в ръката си и бързо прегледа списъка с комплименти.
— Изумен съм как е възможно краката ти да са толкова малки и деликатни като листенцата на папуняк.
Алис се поколеба.
— На папуняк ли, милорд?
Хю се намръщи над изречението. Проклет да е Джулиън и грозният му почерк!
— О, папрат. Малки и деликатни като листенцата на папрат. — Той побърза да навие пергамента.
— Да, разбира се. Папрат. Моля те, продължавай, милорд.
— Ами, е… това май е всичко, което ми идва на ума в момента. — Какво и ставаше днес на Алис? Не реагираше по обичайния начин. Хю се питаше дали Джулиън не е започнал да се изчерпва.
— Ами очите ми, сър? Не мислиш ли, че са зелени като смарагди, или че са по-скоро като малахит?
Хю се размърда неспокойно. Ами ако не Джулиън е започнал да се изчерпва, а той самият? Ами ако не казваше комплиментите в подходящия ред?
— Смарагди според мен. Макар че малахитът също е с прекрасен нюанс на зеленото.
— Благодаря ти. А сега какво ще кажеш за гърдите ми?
Хю преглътна.
— Гърдите ти? — Обикновено запазваше подобни комплименти за спалнята.
— Няма ли да кажеш, че все още са нежно заоблени като зрели кайсии?
— Определено.
— Ами талията ми?
Хю присви очи.
— Талията ти?
— Да. — Алис остави сивия камък и взе един по-тъмен. Лицето й продължаваше да е извърнато. — Няма ли да кажеш, че талията ми е тънка като стъблото на цвете?
В последния списък на Джулиън имаше нещо за тънки талии и цветни стъбла. Хю щеше да повтори стария комплимент, когато през ума му мина, че Алис е малко по-закръглена на някои места, отколкото беше преди няколко седмици.
Много повече я харесваше така, реши той, но не беше сигурен дали тя щеше да се зарадва да чуе, че е понапълняла.
— Аз, ъъъ… Не съм се замислял много за талията ти — каза предпазливо той. — Но сега, като я спомена… — Той спря и я разгледа по-внимателно.
Не беше въображението му. Със силует, очертан от слънцето, Алис въобще не беше толкова стройна, колкото беше, когато я взе от чичо й. Спомни си приятните й извивки под ръцете си снощи и въздъхна.
— Е, милорд?
— Всъщност, мадам, не бих казал, че талията ти е тънка като стъблото на цвете, но така ми харесва много. Изглеждаш много по-здрава с малко повече месо по костите — Той спря, отвратен от думите си, когато видя, че раменете й треперят. — Алис, не бива да плачеш. Талията ти е тънка точно колкото стъбълцето на цвете. Кълна се, ще предизвикам на смъртоносна битка всеки, който твърди обратното.