— Внимавай, милорд — посъветва го Дънстън. — Лейди Алис не е някоя девица, изплашена от репутацията ти. Не се и съмнявам, че ще се пазари като лондонски търговец.
— Ще бъде доста интересно преживяване.
— Не забравяй, че снощи тя изглеждаше повече от благосклонна да продаде душата си, за да получи това, което иска, от теб, каквото и да е то.
— Да. — Хю почти се усмихна. — Може би душата й е точно това, което ще й поискам.
— Постарай се да не загубиш своята в цялата тази работа — сухо каза Дънстън.
— Значи допускаш, че все пак имам душа.
Единствено усуканият крак на Бенедикт му попречи да влети като хала в работния кабинет на Алис. Все пак зачервеното му лице и блестящите зелени очи изразяваха доста красноречиво гнева му.
— Алис, това е лудост. — Той спря пред бюрото й. — Убеден съм, че не искаше да кажеш, че ще сключваш сделка с Хю Непреклонния.
— Сега името му е Хю от Скарклиф — каза Алис.
— Съдейки по това, което съм чувал, Непреклонния му подхожда доста добре. Какво си мислиш, че правиш? Той е много опасен, откъдето и да го погледнеш.
— Но очевидно е почтен. Говори се, че ако сключи сделка, държи на думата си.
— Кълна се, че всяка сделка със сър Хю ще бъде подчинена на неговите собствени условия — отвърна Бенедикт. — Алис, казват, че е много умен и обича да крои хитрости.
— Е, и? Аз също съм умна.
— Смяташ, че можеш да се справиш с него така, както се справяш с чичо ни. Но хора като Хю не се поддават лесно на обработка, особено от жена.
Алис остави перото и се загледа в брат си. Бенедикт беше шестнайсетгодишен и тя единствена носеше отговорност за него след смъртта на родителите им. Знаеше много добре, че не е изпълнила дълга си към него, и възнамеряваше да направи всичко възможно, за да компенсира това, че бе позволила наследството му да премине в ръцете на Ралф.
Майка й, Хелън, почина преди три години. Баща й, сър Бърнард, бе убит от уличен крадец близо до един лондонски бардак преди две години.
Ралф бързо се възползва от новината за смъртта на Бърнард. Алис се оказа въвлечена в безнадеждна съдебна битка да задържи малкото имение, което Бенедикт трябваше да наследи. Бе направила всичко по силите си, за да задържи малкото владение, но Ралф, въпреки малкото си мозък, бе успял да я надхитри.
След почти две години спорове и убеждаване, той убеди Фулбърт от Мидълтън, сеньор на Алис, както и на Ралф, че имението трябва да се управлява от опитен рицар. Ралф бе изтъкнал, че Алис, като жена, не е способна да се грижи както трябва за имението, а поради недъгавостта си Бенедикт не можеше да стане рицар. Фулбърт бе стигнал до извода — след многото намеци на Ралф — че му е необходим подходящ боеспособен мъж, който да управлява малкото имение, принадлежало някога на лорд Бърнард.
И така, за ужас на Алис, Фулбърт даде бащиното й имение на Ралф. Той, на свой ред, даде земите на най-големия си син, Лойд.
Алис и Бенедикт бяха задължени да се преместят в Лингууд малко след това. Добил независимост след получаването на имението, Лойд се ожени за дъщерята на един съседен рицар. Преди шест месеца им се бе родил син.
Алис имаше достатъчно практичен ум, за да разбира, че независимо колко се бореше по съдилищата за правата на брат си, вероятно никога нямаше да успее да върне собствеността му. Мисълта, че се е провалила в изпълнението на отговорността си спрямо Бенедикт, й причиняваше дълбока болка. Тя рядко се проваляше в нещо, особено в нещо толкова важно като това.
Решена да го компенсира по единствения възможен начин, Алис имаше намерение да даде на Бенедикт най-добрата възможност за прогрес. Бе решила да го изпрати в най-добрите центрове за обучение в Париж и Болоня, където щеше да получи познания в правните науки.
Нищо не можеше да компенсира загубата на земите му, но Алис възнамеряваше да направи най-доброто, на което е способна. Когато се убедеше, че Бенедикт вече е поел по своя път в живота, щеше да се заеме с осъществяването на собствените си мечти. Щеше да влезе в манастир — някой с хубава библиотека — и там щеше да се отдаде на изучаване на естествена философия.
Само допреди няколко дни и двете й цели изглеждаха неизпълними. Но пристигането на Хю Непреклонния отвори нова врата. Алис беше твърдо решена да се възползва от възможността.
— Не се тревожи, Бенедикт — каза бързо тя. — Убедена съм, че сър Хю е разумен човек.
— Разумен? — Бенедикт махна с ръка. — Алис, той е легенда. Легендите никога не са разумни.
— Хайде, не би могъл да знаеш. Изглеждаше доста благоразположен към разумни доводи снощи.