Подразнена, Алис изгледа заплашително Ралф.
— Това са глупости, чичо Знаеш много добре, че съм ти благодарна за защитата, която даваш на мен и брат ми. Къде щяхме да бъдем без теб?
Ралф се изчерви.
— Е, Алис, от твоите уста това наистина е много.
— Ще ти кажа къде щяхме да бъдем аз и Бенедикт, ако не беше щедрата ти защита. Щяхме да седим в собствения си салон и да вечеряме на собствената си маса.
— Мили Боже, Алис, да не си се побъркала? — Ралф я гледаше с нарастващ ужас. — Не е време да повдигаш този въпрос.
— Много добре. — Тя се усмихна мрачно. — Нека сменим темата. Сигурно ще предпочетеш да обсъдим как успя да похарчиш малкото от наследството ми, което бях успяла да запазя, след като даде имението на баща ми на сина си.
— Проклятие, жено, желанията ти са доста разточителни. Последната книга, която настоя да ти купя, струваше повече от една добра хрътка.
— Тя е много важно съчинение за скъпоценните камъни, написано от Марбоуд, епископа на Ренис — отвърна Алис. — Там всъщност са описани всички свойства на скъпоценните камъни и наистина си струва парите.
— Така ли? — озъби се Ралф. — Е, нека ти кажа как по-добре биха могли да бъдат похарчени тези пари.
— Достатъчно. — Хю протегна ръка към чашата си с вино.
Движението беше кратко, но сякаш произлизаше от дълбините на огромната вцепененост, която обгръщаше Хю, и Алис се стресна. Несъзнателно отстъпи крачка назад.
Ралф бързо се отказа от по-нататъшните си обвинения спрямо племенницата си.
Алис се изчерви, подразнена и смутена от този глупав спор. Сякаш нямаше по-важни неща. Избухливият й нрав беше проклятието на живота й.
За миг изпита известна завист към Хю, който пазеше такова самообладание А това беше едно от нещата, които го правеха толкова опасен.
Очите на Хю отразяваха пламъците от огнището, когато й отговори:
— Нека не се занимаваме с това, което очевидно е отдавнашен семеен спор. Нямам нито време, нито търпение да го разреша. Знаеш ли защо дойдох днес тук, лейди Алис?
— Да, милорд. — Алис прецени, че няма смисъл да заобикаля темата. — Търсиш зеления камък.
— По следите на този проклет кристал съм повече от седмица, лейди. В Клайдмиър разбрах, че е бил купен от млад рицар от Лингууд Хол.
— Така е, милорд — потвърди бързо Алис. И тя, както и той, нямаше търпение да стигнат до същността на нещата.
— За теб?
— Точно така. Братовчед ми Джървис видял един амбулантен търговец да го продава на летния панаир в Клайдмиър. — Алис забеляза как Джървис видимо се стресна при споменаването на името му. — Знаел е, че камъкът ще ми се стори изключително интересен, и ми го взел.
— А той каза ли ти, че по-късно търговецът е бил намерен с прерязано гърло? — попита съвсем небрежно Хю.
Гърлото на Алис пресъхна.
— Не, не ми е казал, милорд. Очевидно Джървис не е знаел за трагедията.
— Така изглежда. — Хю изгледа хищнически Джървис.
Устата на братовчед й се отвори два пъти, преди най-после той да успее да продума:
— Кълна се, че не съм знаел, че кристалът е опасен, сър. Не беше много скъп и си помислих, че ще бъде интересен за Алис. Тя много обича необикновени камъни и разни други такива неща.
— В зеления кристал няма нищо интересно. — Хю се приведе напред и сенките върху лицето му се промениха. Сега изглеждаше още по-демоничен — Всъщност колкото повече го търся, толкова по-малко забавен ми се струва.
Алис се намръщи, когато през ума й мина една мисъл.
— Сигурен ли си, че смъртта на търговеца е свързана с кристала, милорд?
Хю я погледна така, сякаш го бе попитала дали има някаква вероятност утре сутринта слънцето да изгрее.
— Съмняваш ли се в думите ми?
— Не, разбира се, че не. — Алис успя да прикрие раздразнението си. Мъжете бяха толкова докачливи на тема логика. — Просто не виждам никаква връзка между зеления камък и убийството на търговеца.
— Нима?
— Да. Зеленият камък не е особено красив или ценен поне доколкото успях да преценя. Всъщност е доста грозен за кристал.
— Експертното ти мнение, разбира се, е много важно в случая.
Алис не обърна внимание на сарказма в думите му. Мислите й се втурваха напред, преследвайки логиката на интересния проблем.
— Бих допуснала, че някой крадец е убил търговеца, за да се сдобие с камъка, ако е останал с погрешното впечатление, че той има стойност. Но всъщност той беше доста евтин, в противен случай Джървис никога не би ми го купил. И защо му е на някой да убива бедния търговец, след като той вече е продал камъка? Не се връзва.
— Убийството е логично в подобна ситуация, ако някой се опитва да прикрие следа — каза Хю, този път доста любезно. — Знам, че мъже са убивали или са били убити и по много по-дребни поводи.