Дънстън се уви по-плътно в сивото си вълнено наметало и огледа Хю с присвити очи. Хю знаеше какво си мисли. Дънстън не одобряваше тази работа с търсенето на зеления кристал. Смяташе го за загуба на време.
Хю се бе опитал да му обясни, че важен е не самият кристал, а това, което олицетворява. Това беше най-сигурният начин да осигури властта си над Скарклиф. Но Дънстън не разбираше подобни разсъждения. Според него добре наточените мечове и малката армия войници бяха единствените ключове към Скарклиф.
Беше с петнайсет години по-възрастен от Хю, покрит с белези от битки ветеран от същия онзи кръстоносен поход, който бе предприел Еразъм. Грубите му черти отразяваха суровостта на онова време. За разлика от Еразъм, Дънстън се бе върнал от похода без слава и злато, които да компенсират преживените трудности.
Бойният опит на Дънстън беше полезен за Еразъм, но всички, особено Еразъм, знаеха, че необичайните способности на Хю по отношение на военната тактика бяха направили Еразъм толкова влиятелен. Той наскоро награди верния си васал с имението Скарклиф, което някога бе принадлежало на рода на майката на Хю. Дънстън бе поискал да отиде с Хю в новото му имение.
— Не се обиждай, Хю, но ти не се мръщиш като другите хора. — Дънстън се ухили бързо, показвайки дупките между почернелите си зъби. — Когато се мръщиш, имам чувство, че съдбата вещае нещо лошо. Може би малко прекалено си усъвършенствал легендата си за тъмен и опасен рицар.
— Грешиш. — Хю се усмихна леко. — Явно не съм усъвършенствал легендата за себе си достатъчно добре, ако съдя по снощната реакция на лейди Алис.
— Да. — Дънстън се начумери. — Тя определено не се сви и не се изплаши така, както трябваше да стане. Може би дамата не притежава добро зрение.
— Беше прекалено заета с това да сключи сделка с мен, за да забележи, че търпението ми беше към своя край.
Устните на Дънстън се изкривиха в кисела гримаса.
— Готов съм да се закълна, че точно тази дама не би отстъпила и пред самия дявол.
— Много необикновена жена.
— От опит знам, че червенокосите жени винаги носят неприятности. Веднъж се запознах с едно такова момиче в лондонска кръчма. Налива ме с бира, докато не се озовах в леглото й. Когато се събудих, и тя, и кесията ми бяха изчезнали.
— Ще държа парите си под око.
— Няма да е лошо.
Хю се усмихна, но не каза нищо. И двамата знаеха, че грижите за парите и сметките му не представляваха никаква трудност. Хю притежаваше талант за бизнес. Малко от познатите му се занимаваха с такива скучни неща. Те харчеха нашироко и разчитаха на обичайните източници на средства — откупи, турнири и — за онези, които имаха късмета да притежават земя — доходите от лошо управляваните имения. Но Хю предпочиташе друг, по-сигурен начин да увеличава доходите си. Дънстън поклати тъжно глава.
— Жалко, че следата на зеления кристал ни доведе до жена като лейди Алис. Нищо хубаво няма да излезе от това.
— Сигурен съм, че всичко щеше да е много по-просто, ако тя се поддаваше по-лесно на сплашване, но още не съм убеден, че това е нещастно стечение на обстоятелствата — каза бавно Хю. — Мислих върху това през по-голямата част от нощта. Виждам възможности, Дънстън. Интересни възможности.
— Значи май наистина сме обречени — каза философски Дънстън. — Неприятностите винаги ни намират, когато прекалено много се замислиш върху нещо.
— Сигурно си забелязал, че очите й са зелени.
— Нима? — Дънстън се намръщи. — Не бих казал, че съм забелязал цвета на очите й. Червената коса е достатъчно лоша поличба за мен.
— Много изразителен нюанс на зеленото.
— Искаш да кажеш, като на котка?
— Като на фея, като на принцеса на елфите.
— Все по-лошо и по-лошо. Елфите използват много странни магии. — Дънстън се начумери. — Не ти завиждам за това, че трябва да си имаш работа с червенокоса, зеленоока опърничава жена.
— Оказва се, че наскоро открих, че червените коси и зелените очи ми харесват.
— Винаги си предпочитал тъмнокоси, тъмнооки жени. Лейди Алис дори не е особено красива според мен. Завладян си от рядката й смелост, това е всичко. Забавляваш се от куража, който прояви, предизвиквайки те.
Хю сви рамене.
— Това скоро ще мине — увери го Дънстън. — Както минава главоболието след преливане.
— Тя знае как да се грижи за домакинството — продължи замислено Хю. — Банкетът, който организира снощи, би бил достоен и за съпруга на барон. Достоен за благородническа къща. Имам нужда от някой, който може да ръководи домакинство толкова умело.
Дънстън придоби разтревожен вид.