Иля Варшавски
Любов и време
Ако сте на 26 години и в личния си живот определено не сте успели, ако имате нерешителен характер, неизразителна външност и прозаичната професия икономист-плановик, ако имате смешното фамилно име Кларинет, водещо началото си от някакъв пропаднал музикант, заселил се неизвестно кога и как в старата Рус, ако сте толкова пестелив, че мечтаете за времето, когато ще се настаните в едностаен апартамент в кооперативен строеж, но същевременно гледате достатъчно трезво на нещата и разбирате, че пребиваването ви в комуналния мравуняк далеч не е краткотрайно състояние, ако вълшебната дума „любов“ поражда у вас надежда, а не спомени — с една дума, ако сте точно такъв, какъвто смятам да направя героя си, тогава непременно трябва да имате хоби.
Хобито е милостиня, която равнодушната мащеха Съдба подхвърля на своите завареничета, за да не злоупотребят с търпението й.
Няма съществено значение какво именно хоби ще изберете. Това зависи от способностите, от средствата и темперамента. Настойчивите и безплодни опити да се приемат далечни телевизионни предавания според мен не са по-лоши от колекциониране на бирени чаши или отглеждане на лимони на прозореца. Важно е едно: в обедната почивка да подхвърлите някак небрежно на колегите си, че вчера Париж е предавал великолепен филм със София Лорен, или свещенодействувайки, с непроницаемо лице да нарежете в чашите с чай на също такива като вас завалии парченца от сбръчканото зелено лимонче („Знаете ли другите какви едри и хубави бяха, ама на — всичките ги раздадох“).
И тъй Юри Кларинет посвещаваше свободното си време да търси из етера сигнали на чуждоземни страни. За тази цел срещу 8 рубли той си купи в комисионния магазин старичък КВН с екран малко по-голям от пощенски плик. Изборът на телевизора съвсем не бе продиктуван от някаква стиснатост или липса на оборотни средства. Просто на всеки запознат добре с техниката за приемане на далечни телевизионни предавания е известно, че най-хубав образ може да се получи само на КВН.
След като опитът му да постави на покрива за отражател на антената поцинковано корито бе решително пресечен от домоуправителя, на Кларинет не му оставаше нищо друго, освен да плюе на всички съвети, помествани в списанията, и да се заеме с изобретателство.
Вечерта, от която собствено започва и моят разказ, беше довършителен етап на дългите търсения, размишления и неуспехи. Стиснал между коленете си сложното ажурно произведение от жици, напомнящо антена на радиотелескоп, Кларинет запояваше извода за щекера. Бързаше, защото смяташе още тази вечер да извърши няколко предварително замислени експеримента. Както винаги в такива случаи, неочаквано поялникът престана да се нагрява. Кларинет изруга, остави на пода творението си и тръгна към контакта с поялник в ръка.
В този момент нещо изпращя и електричеството в стаята угасна.
Кларинет издърпа щепсела от контакта и се запъти към масата, където трябваше да бъде кибритът. По пътя заплете краката си в килимчето пред леглото и с размах се пльосна върху същия оня параболоид от жици, който с настървение на дилетант майстореше повече от две седмици.
Кларинет изруга още веднъж, напипа в тъмното кибрита и излезе в коридора.
Там също беше тъмно.
— Пак ли изгорихте бушоните, гражданино ненагледен?
Ненагледният гражданин неволно изтърва запалената клечка. Гласът принадлежеше на съседа му, пенсионера Будилов, досаден човеконенавистник и любител на строгия ред. Съседът живееше самотно и скучно. Първите десет дена след получаване на пенсията той се намираше в постоянно повишено състояние на злобно възбуждение, останалите двадесет пък прекарваше в дълбока депресия. Хранеше се неизвестно къде и макар че си имаше в кухнята отделна масичка, не бе завъдил никакво домакинство. Веднъж в месеца пристигаше дъщеря му, която живееше отделно, донасяше изпраното бельо и взимаше поредната порция мръсно.
— Казвам, пак ли сте изгорили бушоните? — повтори Будилов.
Кларинет запали втора клечка кибрит.
— Сега ще прегледам бушоните.
Междувременно взеха да се отварят многобройните врати, водещи към общия коридор. По стените заиграха уродливи сенки от призрачната светлина на кандила, фенерчета и свещници. Авариите в електрическата мрежа бяха обикновено явление и обитателите ги посрещаха въоръжени.
— Боже! — с треперещ глас рече учителката, която живееше до кухнята. — Какъв ден! Трябва в края на краищата правилникът за вътрешния ред да е задължителен за всички. Имам още двадесет непроверени класни работи.
— Правилник! — изсумтя Будилов. — Че кога е имало ред в нашата квартира. В друга досега да са му ударили няколко по мутрата, та веднага да научи правилника.