Кларинет вървеше по килим от пуха на тополите, а от копринените възглавници на цветните лехи го гледаха добродушно, разтваряйки цветчета, виолетки като очите на любимата.
Дългото изучаване на Блок явно се бе отразило благотворно на моя герой.
… Онзи, който не е продължавал да стои на определеното за срещата място, въпреки че са изминали всички възможни срокове, не знае какво е любовна мъка.
Тя ме излъга… Няма по-горчиви думи на света.
Тъжно е дъждовното утро в Ленинград, ох, колко е тъжно! Всичко ти изглежда отвратително: и озъбилите се злобно коне, и самодоволната физиономия на конника, и насмешливите крясъци на чайките, и сгушените фигури на първите пешеходци, и бълващият черен дим влекач, мъкнещ подире си мръсния шлеп, и покритата с дъждовни мехурчета река, и приличащите на пресни гробове цветни лехи с нахвърляните небрежно мокри цветя, и нелепите стълбове, в подножието на които седят голи мужици с идиотски весла.
Тежко е с опустошена душа да се връщаш в самотното си жилище, където е приготвена вечеря за двама и вехнат вече никому ненужните рози — не може да се опише колко е тежко!
Продавачо! В твоите ръце е елексирът на забравата, налей ми от тая бъчва пълно канче вино! Ах, още не продавате? Извинете, вечно бъркам епохите.
… Колко пъти трябва да натискаш бутона за повикване, докато ти отговорят?! Най-после, слава богу!
На екрана се появи физиономията на младеж с щръкнала коса.
— Какво има? — запита той, като гледаше недружелюбно Кларинет. Очевидно това беше същият онзи Федя.
— Къде е Маша?
— Вие би трябвало да знаете.
— Тя не пристигна.
— Не може да бъде — намръщи се младежът. — Аз самият съставях програмата. Максималната разлика във времето не трябва да е повече от пет минути.
— Все пак нея я няма. Чаках цели десет часа.
Федя с недоумение се почеса по тила.
— Сега ще проверя. Кой ден беше вчера при вас?
— Събота, двадесет и девети май, ето вижте! — Кларинет поднесе към екрана календарчето, на което с червено кръгче бе отбелязал желаната дата.
— А годината?
— Хиляда деветстотин шестдесет и девета.
Федя завря нос в някакви бележки. Когато най-после дигна глава, лицето му бе изкривено от гняв.
— Идиот! — каза той тихо и злобно. — Изпуснал си щастието си, дръвник! Събота, двадесет и девети май! Сега я търси в предишния ден, в петък. Разбра ли? В петък!
Образът на екрана изчезна.
Кларинет смутен погледна правоъгълното картонче, което все още държеше в ръцете си, и замря. Това беше миналогодишно календарче!
Оттогава в Ленинград всяка вечер може да срещнете брадясал мъж, облечен небрежно, внимателно да се вглежда в лицата на вървящите жени. Той изминава винаги един и същи път, покрай Борсата на Василиевския остров, през Дворцовия мост и край зданието на Адмиралтейството излиза на паметника. Там постоява известно време, а после се връща по същия маршрут.
Сутрин, когато се събужда, му се струва, че вчера тя е била тук. Не, не му се струва. На устните му още парят целувките й. Освен това десетки други белези свидетелствуват, че не е било сън. И така е всяка сутрин. Той плаче, сълзите капят в чая, който той изпива, бързайки за работа.
А вечерта отново започват безплодните му търсения.
Понякога го виждат в компанията на възрастен пълен човек.
— Нали разбираш, Будилов — казва мъжът, — човек не може да живее с вчерашния ден. Не може днес да си сит от обеда, който си изял вчера. Каква полза, че тя те е целувала вчера. Човек има нужда от всичко това днес. Всеки ден да бъде днес. Разбра ли?
— Добре, да си вървим в къщи, фантазьоре. Внимавай да не се спънеш!
Будилов го хваща подръка и внимателно го повежда, а мъжът със заплитащ се език нарежда:
И в очите на Будилов кой знае защо напират сълзи.