— Сега ние трябва да тръгваме — добави той, докато тя все още не можеше да се съвземе от току-що чутото. — Хайде — каза Джони и си предложи ръката, сякаш най-галантно я канеше на танц.
— Не… — прошепна тя, припомняйки си всички зловещи и страховити истории, които се носеха за Черния леърд.
— Съжалявам — извини се учтиво той, което бе крайно учудващо, като се имаше предвид целта му.
И неочаквано нейната воля възвърна силата си. Моментният шок и сковаващият страх отстъпиха пред природата й. Тя отвори уста, готова да извика, но Джони се оказа по-бърз и успя да спре с дланта си напиращия вик. И дума не можеше да става за дилетантство, когато от успешния ход на тази акция зависеше освобождаването на Роби. Той обаче нямаше намерение да я наранява. Дори ръката му, която бе стиснала устата й, бе по свой особен начин нежна.
В случая Елизабет Годфри-Греъм бе само една разменна монета, която трябваше да се смени срещу свободата на Роби. Джони нямаше други планове за нея. Той не бе сигурен дали баща и ще се притесни за покушението само защото тя бе негова дъщеря, но беше напълно уверен, че старият Годфри не би се простил така лесно с богатството на Елизабет.
Той щеше да иска да си я върне обратно. Джони издаде кратка команда и двама мъже внезапно изникнаха пред нея. Те вързаха бързо ръцете й, запушиха устата й с кърпа, а когато графът на Грейдън я метна на рамото си, те завързаха и краката й.
Малката група напусна стаята през градината, а оттам през вратата на червената тухлена стена се озова на улицата, където ги чакаше покрита каруца, пълна с купи сено и слама. Те заровиха Елизабет в сламата, след което бързо захвърлиха расата си, като изведнъж се превърнаха в опърпани овчари.
Джони Кари намести могъщото си тяло в малкото пространство, допирайки се до Елизабет.
— Няма да ви сторя нищо лошо — прошепна той. Въпреки думите му тя се опита да се отдръпне, а опасността за сигурността й изглеждаше напълно истинска.
Той покри лицето й с фин копринен шал.
— Това е заради сламата — каза нежно той. След това тя повече не виждаше нищо, но продължи усеща здравото му тяло точно до своето. Ноздрите й долавяха дъхавия аромат на детелина и прясно окосена ръж, с която бе покрита.
Адам и Кинмънт препускаха бързо с каручката през селището, но не чак с такава скорост, че да привлекат вниманието на околните. Щом се отдалечиха на прилично разстояние от Харботъл, те изоставиха колата в храсталаците край един поток, където ги чакаха неколцина мъже с готови за езда коне.
Натовариха Елизабет на коня на Джони и цялата група препусна на север. Ръцете и краката й все още бяха вързани, а устата й запушена.
Джони Кари добре разбираше огъня в очите й. Ето защо, като човек с опит, предпочиташе да не слуша и нейните гневни излияния.
Няколко мили по-нататък към тях се присъедини целият ескорт от двеста души на клана Кари. По лицата на всички се рееха усмивки. Сега Кари можеха да си проправят път при каквито и да е обстоятелства. Вече не ги плашеше никакво преследване, затова и настроението бе приповдигнато.
— Брат ми е в затвора на крепостта „Харботъл“ — обърна се Джони към Елизабет малко след като се изкачиха през прохода на Чевиотските възвишения. Все още не се виждаха никакви преследвачи. Шотландия се намираше от другата страна на прохода и съвсем скоро те щяха да бъдат в пълна безопасност. Джони искаше неговата пленница да знае цената на своята свобода.
— Ако обещаете, че няма да ми проглушите ушите, ще отпуша устата ви — добави той.
Тя кимна и той отвърза ленената кърпа, с която бе вързана.
— Така значи, Джони Кари — каза тя напълно спокойно, вече наясно защо я бяха пленили. Страховете й се бяха изпарили, когато разбра, че просто ще бъде част от машинациите в пограничната политика. — Надявам се, че брат ви ще се върне скоро в Рейвънсби. Баща ми е загрижен за моето богатство.
— Знам — усмихна се той, а очите му бавно се плъзнаха по тялото й, преди да я погледне отново в лицето. — За съжаление, ако Роби не бе заловен, аз нямаше да имам нищо против да ви задържа за себе си.
Усмивката му бе заразителна и тя също се засмя, припомняйки си историите за владетеля на Рейвънсби и неговите набези, по-голямата част от които бяха на любовния фронт.
— Може би аз съм достатъчно богата, за да останете доволни и двамата — вметна тя, като го огледа също много подробно. — Въпреки че в момента не съм на пазара за невести — добави Елизабет с предупредителен тон. — Но ако бях, нямаше да имам нищо против да разгледам вашата кандидатура — завърши тя вече по-меко, със закачливо пламъче в очите.