Той се сепна за момент. Фактът, че тя не показваше никакъв страх, а разсъжденията и бяха напълно разумни и достойни за един мъж, го очарова. Нямаше съмнение, че дъщерята на Годфри бе наистина пленителна. И докато допреди малко той гледаше на нея само като на средство за освобождаването на Роби, сега изведнъж почувства, че се вълнува всеки път, когато тялото и неволно се допираше до неговото при бясната им езда на север към границата.
Незабавно Джони си напомни, че свободата на Роб е на първо място, и реши да насочи мислите си в по-благоразумна посока, да забрави за привлекателното тяло на Елизабет. Той не можеше да си позволи да изложи на опасност преговорите с Годфри. Елизабет Греъм трябваше да бъде табу за него. Та той можеше да има всички други жени, които пожелае. Но един слаб неразумен вътрешен глас му подсказваше, че никоя не е така бяла, руса и зеленоока.
Внезапно той махна с ръка и всички спряха. Джони се разпореди да докарат отделен кон за нея и я прехвърли на него. Знаеше, че не е от най-благоразумните мъже, по-скоро точно обратното, затова не вярваше, че ще е в състояние да издържи още два часа езда, при непосредствения допир до Елизабет.
Той й подаде юздите, при което тя му се усмихна дяволито, сякаш наистина знаеше какви мисли го вълнуват.
— Така ще ви е по-удобно — измънка Джони с вяла любезност.
— Както и на вас, предполагам — отвърна тя.
По природа Елизабет не бе склонна към флирт. По-скоро посочваше факта и тъй като не можеше да помогне в случая, тя се усмихна леко на дяволската дилема, която измъчваше владетеля на Рейвънсби. Според легендарните слухове, които се носеха за него, жените, с които бе флиртувал, трябва да бяха цял легион. Сега обаче той трябваше да потисне мъжките си инстинкти, в противен случай можеше да изложи на риск брат см.
— Не би трябвало да останете дълго в Рейвънсби — каза Джони.
— Да, не би трябвало — отговори тя. И двамата бяха практични хора и разбираха добре какъв бе залогът. Нейният баща не би рискувал за нищо на света да загуби богатството й заради един мъж в затворите му, пък бил той и от толкова прославено семейство.
— Ще се погрижа да изпратим съобщение до баща ви още в Асуейфорд — каза учтиво Джони, здраво стиснал юздите на коня си. Животното като че ли усещаше притесненията на господаря си и бе станало неспокойно.
— Надявам се, че става въпрос най-много за два дни — небрежно отбеляза Елизабет. — Това ще е времето, през което трябва да разчитам на вашето гостоприемство.
Гласът й бе изпълнен с учтивост, по нищо неотстъпваща на неговата. Ако ги слушаше отстрани, човек би помислил, че те обсъждат почивката си в провинцията.
— Съгласен съм с вас. Не повече от два дни — каза Джони, като продължи да стиска здраво юздите на коня.
Елизабет забеляза, че той има красиви ръце — здрави, загорели от слънцето, а пръстите му бяха същевременно изящни и силни.
— Може и по-малко — добави тя, като усети, че физическото му присъствие я смущава.
Той не отговори, само кимна.
„Нямаш много време“ — обади се отново неразумният глас в него.
Неочаквано графът на Грейдън отпусна юздите и любимият му черен жребец препусна бясно напред, оставяйки на безопасно разстояние зад себе си русокосата Елизабет.
Да, тя бе вече безопасно далеч.
До Рейвънсби Джони не й проговори нито веднъж.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Голдихаус представляваше добре защитен замък, многократно дострояван и усъвършенстван през годните, което бе причината за невероятното многообразие от архитектурни стилове — от готически до неокласически. Разположението на крепостта в околностите на реката Туийд обясняваше квадратната форма на целия комплекс от постройки и сгради. Елизабет установи, че досега не бе виждала по-величествен и разкошен замък от този.
Камъните, от които бяха направени основните здания, блестяха в златист оттенък, огрени от залязващото огненочервено слънце. Гледката бе още по-ослепителна и красива на фона на могъщите тъмнозелени борове и току-що разлистилите се букови дървета в парка. Всички прозорци светеха, отразявайки палавите слънчеви лъчи, падащи върху тях.
Докато придружаващите конници се събираха в калдъръмения двор, Елизабет се чудеше как е възможно един прославил се като бандит и безпрекословен мошеник по границата човек да обитава такъв великолепен, добре поддържан замък. Това по-скоро бе крепост, достойна за някой благороден принц от Ренесанса.