Наоколо се стекоха слуги, които посрещаха ездачите, и само след миг поне четирима мъже помогнаха на Елизабет да слезе от коня си. В суетнята и шумотевицата наоколо тя се огледа да потърси владетеля на Рейвънсби сред слезлите от конете си ездачи, но не успя да го открие. Като си проправяха път през тълпата, слугите я въведоха в къщата през масивната окована врата, явно останала от времената, когато обстоятелствата са налагали добре да се защитава дома и имуществото. Пред очите на Елизабет се разкри огромно фоайе, подобно на пещера с богатства. На стените бяха окачени великолепни гоблени. Оформеният в готически стил таван със сводове и арки се издигаше на около четиридесет фута от пода. Едната стена на стаята бе заета от голяма камина, в която гореше тих огън. В отсрещния край на стаята, на първото стъпало на каменна стълба стоеше изправена една жена, чието присъствие в тази огромна празна стая бе някак учудващо. Беше тъмнокоса, с бяло лице, стройна и красива, облечена в кашмир с цвят на сапфир. Имаше вид на владетелка на този огромен дом.
— Предполагам, че няма да стоите тук продължително — каза тя със студен тон, който прониза тишината на залата.
Елизабет не си бе правила илюзии, че ще я посрещнат с широко отворени обятия в дома на най-големия враг на баща й, но и не бе очаквала чак такава неприязън и враждебност. Та самият владетел на Рейвънсби се бе отнесъл към нея с подобаващо уважение. Интересно коя бе жената, която я беше сразила със студенината си.
— Надявам се скоро да бъда освободена — поясни тя, като приближи стълбите.
В същото време Елизабет усети някакво безпокойство, което се изписа по обруленото от ветрове и битки лице на дребния мъж на средна възраст, който я придружаваше. Той се бе изчервил.
— Докосна ли те вече?
Нямаше и капка съмнение, че въпросът на непознатата бе продиктуван от някаква нейна лична обида, още повече, че за никого не бе тайна кого точно имаше предвид тя. Още преди Елизабет да отвори уста, за да отговори, зад нея се чу гласът на нейния похитител:
— Добър вечер, Джанет — каза Джони Кари със спокоен равен тон, в който пролича внимание и учтивост. — Позволи ми да те представя на лейди Греъм — при тези думи Джони бързо се приближи към двете жени и добави: — Лейди Греъм, това е графиня Линдзи, моя съседка.
Двете дами кимнаха леко една на друга при запознанството.
— Баща ви е имал някакви погранични сделки преди време със съпруга на графиня Линдзи, графа на Мидлотиан — добави Джони, поглеждайки към Елизабет, при което тя долови аромата, който се излъчваше от тялото му. — А сега, ако ни извиниш, Джанет, бих искал да съпроводя лейди Греъм до нейните покои. Доста се изморихме от продължителната езда.
Опитът с жените не му позволяваше да бъде неучтив, но същевременно умереният му тон издаваше неговата непоколебимост и авторитет.
— Ще отложа вечерята ви за по-късно — отвърна Джанет с умишлено вежлив и угоднически тон. Тя много добре познаваше Джони и знаеше, че той никога не би допуснал някакви сцени на ревност. След минута колебание той отвърна:
— Ще бъда готов след десетина минути. Трябва само да измия калта от дрехите и обувките си.
След това Джони пое из лабиринта от коридори на замъка и бе толкова умислен, че едва когато съпровождащият ги слуга повтори по-силно въпроса си за багажа на лейди Греъм, той отвърна:
— Нека мисис Райд й намери някакво подходящо облекло. Имате ли нужда от нещо? — попита той с тон, който издаваше, че мислите му са на съвсем друго място.
— Не, нямам нужда от нищо, освен може би нещо за… четене. Иначе може да ми стане скучно да чакам.
Елизабет изобщо не очакваше Джони да чуе отговора й. Той изглеждаше твърде замислен. Тя се надяваше поне придружителят им да разбере какво е поискала.
Въпреки това нещо в нейните думи очевидно привлече вниманието му, макар че той не намали твърде бързия си ход по стълбите и коридорите на Голдихаус. Джони погледна към нея и каза:
— Вие няма да бъдете заключена някъде, лейди Греъм. Ако ми дадете честната си дума, че няма да се опитвате да бягате, мога да ви оставя напълно свободна.
Така обикновено се постъпваше със заложниците. Хората от граничната зона винаги бяха много учтиви към политическите си противници. Но въпреки всичко Елизабет трябваше да бъде настанена в най-високата стая на източната кула, за да се предотврати евентуалният опит на Годфри да я открие и да си я върне.
— В такъв случай, обещавам, че няма да правя опити да избягам — каза Елизабет и си пое дълбоко въздух, изкачвайки поредното стъпало.
За разлика от нея, Джони изобщо не бе задъхан от дългото изкачване. Тялото му бе привикнало с непрекъснатата езда и той се усмихна, когато забеляза умората на Елизабет. Обърна се към нея с очарователна усмивка на помирение: