— Не мисля, че сред тях има недоволни — отвърна кокетно тя.
— Аз също — съгласи се Джони, усмихвайки се още по-широко. Спомените от връзката им наистина бяха прекрасни.
Гласовете, идващи от долния етаж, заглъхнаха.
— Самюъл явно се е погрижил за него — рече Роксейн и се отпусна назад в стола си.
Джони, който се ослушваше напрегнато, не й обърна внимание на факта, че каретата все още не беше тръгнала.
— Как са децата? — попита вместо това той.
— Наслаждават се на природата. Точно им пишех, че отивам да ги доведа.
Погледът й се насочи към вратата, тъй като до ушите й достигна звукът от бързо приближаващи се стъпки и протестите на Самюъл.
— Който и да е това, Самюъл явно не е успял да го удържи — обяви безстрастно Джони, който също се вслушваше в засилващата се глъчка.
Миг по-късно двойната врата на всекидневната се разтвори с трясък.
— Най-после, графиньо… да ви открия вкъщи.
— Съжалявам, миледи — заизвинява се Самюъл, който следваше по петите Годфри, разстроен, със зачервено от препускането по стълбите лице. — Той не иска и да ме чуе.
— Махай се, стар глупак такъв — изръмжа Годфри, избута навън иконома и тръшна вратата в лицето му. След това пъргаво превъртя ключа в ключалката, сложи го в джоба си и се обърна към Роксейн.
— А сега, скъпа моя — изръмжа отново той със сърдит, злобен вид, — тази нощ трябва да ме забавляваш.
— Защо да не те забавлявам аз вместо нея? — обади Джони, надигайки се от дивана с високата облегалка, която го прикриваше от погледа на натрапника. Дори и да беше изненадан, Харолд Годфри успя да го прикрие великолепно.
— Да не би да нахлух в любовното ви гнезденце? — попита саркастично той. — Нищо чудно, че графинята не желаеше да приема никого. Момиче за забавления, дошло доброволно, а, Рейвънсби, докато жена ти осигурява поколението.
— Само си извади меча, Годфри — отвърна безстрастно Джони, свивайки пръстите на лявата си ръка, — така че да мога по-скоро да те изпратя в ада.
Нищо от огромната фигура на Брусижън не потрепна, само погледът му пробяга по стройното тяло на младия мъж.
— Поотслабнал си, Рейвънсби — каза той с кадифен глас, в който въпреки всичко се долавяше нетърпение. — Мислиш ли, че това ще ти бъде по силите?
— Ела и ще видиш, Годфри — прошепна Джони, гласът му, макар и тих, се чуваше отчетливо в настъпилата пълна тишина.
Без да се обръща към Роксейн, той добави още по-тихо:
— Застани до прозореца и не мърдай оттам.
Докато говореше, Джони измъкна камата си, чиято прекрасно изработена дръжка пасваше чудесно в дясната му длан.
— Наистина ще ми доставиш удоволствие да те убия, Рейвънсби — обяви нахално граф Брусижън, събличайки лимоненожълтото си палто, — пък каквото и да става с делото на Куинсбъри.
Междувременно Джони също беше съблякъл палтото си, но без да отделя поглед от Годфри, тъй като вече имаше добра представа за подлия му характер.
— Можеш да опиташ, Годфри…
Двамата бяха застанали един срещу друг. Граф Брусижън държеше меча в дясната си ръка, а камата — в лявата. Остриетата проблясваха мрачно на светлината на свещите. Гравираният върху меча на Джони вълк, знак за немската му направа, приличаше отдалеч на зло око. Тъй като повечето представители на семейство Кари от поколения насам бяха левичари, те щяха да се бият не по традиционния начин — меч срещу кама, а меч срещу меч и кама срещу кама. А това беше по-опасният вариант, тъй като едната страна на тялото оставаше по-уязвима.
Джони стоеше, без да помръдва във всекидневната на Роксейн, висок, строен, спокоен. Само очите му горяха от нетърпение в очакване противникът му да започне пръв.
Така застанали един срещу друг, Годфри изглеждаше още по-внушителен и огромен, тъй като Джони беше доста отслабнал.
— Няма да издържиш дълго, Рейвънсби… — процеди студено граф Брусижън.
— Тогава ще трябва да те убия по-бързо — отвърна тихо младият мъж.
От гърлото на Годфри се изтръгна ядосано ръмжене, той завъртя рапирата си и я насочи право към корема на Джони, който светкавично се извъртя.
— Станал си по-бавен отпреди, Годфри.
Гласът му звучеше предизвикателно. Миг след това се наведе и камата се плъзна край ухото му, след това вече никой не приказваше, само остриета се срещаха, кръстосваха се, плъзгаха се. Двамата мъже се биеха на живот и смърт, навеждаха се, извиваха отскачаха, нападаха. Не след дълго дишането им се учести. Четирите остриета проблясваха като светкавици светлината на свещите.
Редмънд разпозна синята карета на графа, спряла в дъното на улицата, въпреки слабата светлина на фенера край дома на графиня Килмарнък.