Ръцете му автоматично се протегнаха, за да я задържи от падане, докато тя залиташе назад с лек писък. Всички книги и тетрадки, които носеше в ръка, изпадаха на земята.
Очите на Елизабет се отвориха широко от почуда и изумление. Не беше ясно дали докосването на ръцете му, или неочакваната му поява бяха причина за нейната изненада. Същия объркан вид имаше и самият Джони. Той приличаше на ловец, а Елизабет — на негова жертва. Като мъж, свикнал да преследва, Джони не се замисли над емоциите, които го завладяха. Въпреки това пръстите му се вкопчиха още по-силно в меката и нежна кожа на Елизабет. Струваше ли си да се замисля дали ще я заболи? Нима една негова заложница бе нещо неприкосновено?! Насилственото отношение към жените в областта покрай границата бе нещо съвсем нормално и естествено. По-скоро даже бе норма на поведение, отколкото изключение или прецедент. Елизабет знаеше това. Знаеше го и Джони.
Онова, което той чувстваше в този миг, пролича недвусмислено в погледа му.
Елизабет си помисли, че би трябвало да изпита огромен страх при вида на този силен мъж, надвесен над нея, хванал здраво ръцете й, с поглед, в който се четеше едно-единствено нещо.
— Съжалявам — каза Елизабет внезапно, сякаш не той, а тя бе връхлетяла върху него. Само подобно вежливо извинение й бе хрумнало в този момент. А може би по-скоро се опитваше да се извини за това, че неволно отвърна със същото чувство на неговия страстен хищен поглед.
Джони се поколеба за момент. Беше наистина слисан от тихия, нежен тон на извинението, което тя бе произнесла току-що. Нима нейното объркване при сблъсъка им не бе причинено от вълнението при докосването? Нима поведението й бе само плод на доброто възпитание и на обикновената светска вежливост? Или пък думите й означаваха и нещо друго? В следващия миг Джони осъзна колко напразни са надеждите и фантазиите му. Преговорите за освобождаването на Роби вървяха благополучно и в най-скоро време брат му щеше да бъде пуснат от затвора в Харботъл. Затова, ако сега се подчинеше на някакво чисто плътско желание, щеше да е абсолютна глупост. Даже и самата Елизабет да нямаше нищо против.
— И аз съжалявам — каза Джони с твърд глас, чиято самоувереност се бе възвърнала секунди след кратките логични размишления. — Може ли да ви помогна да съберете книгите си? — Той отпусна ръката й и се наведе да събере изпопадалите по каменистата пътека книги.
Докато правеше това, от погледа му не убягна фактът, че босите й крака, обути само в чехли, бяха толкова близо до него. Той долови аромата на детелина, характерен за сапуните, с които мисис Райд снабдяваше дамите. Не беше лесно да пропъди въображаемия образ на къпещата се във ваната Елизабет, с малък калъп сапун в ръка, издигащи се пари около голото й тяло, с гърди, наполовина подаващи се от горещата вода. Джони си представи как тя нежно отрива със сапун прекрасната кожа… Тялото му потръпна. Почувства такава внезапна слабост, че за да си възвърне самообладанието, той стисна здраво зъби.
Покритите с наметало от биволска кожа рамене на Джони бяха толкова широки, че Елизабет беше направо шокирана. Никога преди не бе виждала толкова атлетично мъжко тяло. Още повече на някой, коленичил в краката й толкова близо. Тя се зачуди какво ли щеше да е усещането, ако можеше да погали мускулестите му рамене. Какъв контраст между нейната женственост и уязвимост и неговата мъжественост и сила! Внезапно обладана от обаянието и чара на владетеля на Рейвънсби, Елизабет стисна двете си ръце, за да преодолее желанието да погали широкоплещестите му рамене. Той се изправи енергично и й подаде книгите.
— Заповядайте.
— Благодаря — промълви Елизабет и си пое дълбоко въздух, като си чудеше как да преодолее вълнението, което я бе обзело.
Двамата стояха един срещу друг като влюбени ученици, които не могат да измислят какво да си кажат, а чувствата им са твърде силни и непреодолими.
Като по-опитен в подобни ситуации. Джони успя първи да изрече нещо. В края на краищата години наред се бе учил как да реагира във всякакви ситуации с жените.
— Нима имате някакви интереси в областта на архитектурата? — попита той, забелязал заглавията на книгите, които току-що бе събрал от земята.
— Възнамерявам да си построя къща — отвърна тихо Елизабет.
— Означава ли това, че ще живеете сама? — запита Джони, без да съумее да прикрие интереса си към нея. Бе произнесъл думата „сама“ доста натъртено.
— Да — отговори кратко Елизабет, за която любопитството му не остана незабелязано. Ясно бе какво точно си мислеше той в този момент. — Желанието ми е да живея сама — добави Елизабет с твърд тон, сякаш за да прикрие собственото си вълнение.