В този миг Джони си даде сметка какво му е струвало да я избягва търпеливо през цялото това време, без да престава да мисли непрекъснато за нея. Нерешителността не бе качество, характерно за него. Джони Кари никога не би си позволил да изпусне подобен случай, предоставен му случайно от съдбата. Елизабет Греъм бе само на няколко сантиметра от него — очарователна дори в тази гълъбовосива рокля от ленен плат, очевидно ушита за по-едра жена. Изглеждаше толкова нежна и уязвима — като крехка порцеланова балерина, а прекрасните и зелени очи бяха още по-изразителни на фона на бледосивата рокля. Фактът, че никой не я съпровождаше, нито я охраняваше, внезапно нахлу в съзнанието на Джони.
Можеше още сега да я повали на зелената морава, пред очите на всички обитатели на замъка, без да го е грижа за гордостта й. Или пък да я сграбчи на рамото, независимо дали тя има нещо против, или не и да я отнесе в покоите си, да я задържи до момента, в който представителите на Годфри не се появят заедно с брат му. Имаше и трета възможност — просто да се обърне и да си тръгне по пътя.
За миг Джони размисли, втренчил поглед в зелените проблясъци и сенките на градината. Той бе мъж, воден предимно от инстинктите си. Освен това бе блестящ пълководец, който добре знаеше, че нерешителността често означава само разликата между живота и смъртта.
В следващия момент му хрумна, че ако се поддаде на собствените си инстинкти, ще изневери на брат си. Това му помогна да намери сили да каже:
— Тогава ви желая успех и късмет в самостоятелния живот.
В гласа му имаше нещо прочувствено и проникновено. Въпреки обикновените думи, които бе употребил, Джони сякаш вътрешно бе убеден, че няма жена на този свят, която да не се вълнува от него и да не го желае.
Той кимна вежливо с глава и пое по пътя си.
В мига, в който той си тръгна, Елизабет имаше усещането, че е побелила. Но нотката на високомерие в последните думи на Джони все още кънтеше в съзнанието й. Той много добре познаваше жените и начина, по който те реагират на неговите думи и постъпки. Затова навярно благородно бе дал възможността на Елизабет да се почувства победителка.
На следващата сутрин те се срещнаха отново, когато Джони влезе в ателието на Манроу и завари Елизабет там. За миг той се спря от изненада на входа. При отварянето на вратата тя се бе обърнала. Беше толкова изящна и ослепително красива в полупразната свежо боядисана стая. Роклята й бе с опростен изящен модел в лимоненожълт цвят и Елизабет изглеждаше като някакво цвете.
— Влизай, Джони — подкани го Манроу. — Тъкмо ще кажеш и своята тежка дума по темата, която обсъждаме. С лейди Греъм точно говорехме за предимствата на архитектурата, предназначена за изграждане на градини.
— А защо да не те посетя по-късно?
Откъм седящата до бюрото на Манроу Елизабет се отразяваше слънчевата светлина, проникнала в стаята през прозорците зад нея. Тя сякаш привличаше светлината и топлината на слънчевите лъчи. Винаги го пленяваше по някакъв особен начин, по който нито една жена не го бе вълнувала досега.
— Мисля, че можем да обсъдим сводестия тунел между основната къща и новото крило този следобед — предложи Джони.
— Вижте какво ми хрумна — бързо подхвана Манроу, без да има и най-малка представа как се чувства неговият господар в този момент. — Начертах отново плана, понеже го промених. Защо ще се връщаш и отново ще идваш следобед, когато вече си тук? Мисля, че най-после успях да обхвана всички твои предложения. Елизабет вече го одобри.
При тези думи Манроу погледна към Джони с усмивка.
Смутен от очевидните приятелски отношения между неговия домашен архитект и заложницата му, Джони се опита бързо да прецени каква точно е тяхната близост. С неприкрита неприязън, верен на своите навици, като богат и мощен господар, той се опита да проникне в приятелството между двамата и да разбере какви точно са взаимоотношенията им.
— Добре, в такъв случай, покажи ми чертежите — съгласи се Джони и пристъпи в стаята с физиономия на разсърден властелин, готов да опази всяка своя собственост.
Без да се досещат за причината за мрачното настроение на Джони и подозренията, нахлули в душата му, Манроу и Елизабет с въодушевление разгърнаха чертежите върху бюрото на архитекта.
— Елизабет ми помогна с тези напречни сечения — обясни Манроу.
— Само онези, които са най-незначителни и прости — допълни Елизабет с усмивка.
— Никога не казвай, че основата на такова нещо е незначителна и проста — галантно се възпротиви Манроу.