— Е, добре тогава, аз начертах онези детайли, които са най-досадни — съгласи се Елизабет. — А всички красиви и сложни елементи са твоя работа — добави тя.
Усмивките, които двамата си размениха при тези думи, не убягнаха от вниманието на Джони.
— Въпреки че утре си ми обещал да ми позволиш да пробвам да направя капител, нали? — напомни Елизабет.
Джони бе съвсем шокиран, когато съзря, че след тези думи Елизабет изплези език към Манроу като палаво, закачливо дете.
— Нима, ако не ти разреша, ще се нацупиш сърдито? — закачи я на свой ред Манроу.
— Бъди сигурен в това.
— Тогава нямам друг избор, освен да спазя обещанието си.
— Колко проницателно от твоя страна. Виждате ли колко вежлив и услужлив е Манроу? — обърна се тя към Джони.
— О, да, наистина, мога да си представя колко е добър към вас — отвърна Джони с такова ехидно изражение, че усмивката на Елизабет мигновено се стопи.
— Освободете ме, Рейвънсби — внезапно изстреля тя, — от многото си грехове. — При тези думи цялата веселост и жизнерадост на Елизабет изчезнаха като дим и тя отново се превърна във властната лейди Греъм. Лицето й имаше вид на изпълнена с презрение жена, която умее да цени достойнството си.
— Джони, ти очевидно си ядосан от нещо — подхвърли Манроу. — Прощавай, ако съм те подразнил.
Двамата мъже бяха приятели и братовчеди, израсли в един и същи дом, но когато Джони насочи погледа си към Манроу, в очите му нямаше и помен от приятелски чувства.
— Като владетел на Рейвънсби и господар в тази къща, аз не мога да позволя да бъда ядосван — остро каза той на архитекта.
— Тя не е като другите жени в твоя живот, Джони. — Манроу явно изобщо не бе сплашен от тона и вида на братовчед си. Беше свикнал години наред помежду им да има противоречия. Ето защо той войнствено му нареди: — Извини се на лейди Греъм.
— А ако не го сторя? — попита Джони.
Значи така. Докато той се измъчваше от желание да я обладае и се въздържаше дори да я вижда с достойнството на самообрекъл се рицар, братовчед му и Елизабет си флиртуваха на воля.
— Стига вече! — остро отсече Елизабет и с гняв се изправи. — Лорд Грейдън, вашите предположения са абсолютно погрешни. Въпреки че не е трудно да ви разбере човек при тази ваша репутация. Моля да ме извините, но аз напускам този неприятен разговор. Хотчейн би ви хвърлил и двамата в реката, за да поохлади разгорещените ви нрави.
— Да бе опитал само — мрачно промърмори Джони, раздиран от невероятна ревност, за която не можеше да намери логично обяснение.
— Хотчейн оцеля до седемдесет и третата си годишнина, уважаеми, и то благодарение на умело ръководената от него армия на Редсдейл.
— Но сега е мъртъв, лейди, а армията на Редсдейл е отвъд границата — подчерта Джони.
— Нима се опитвате да ме сплашите?
— Разбира се, че не — отвърна Джони с утихнал глас.
— Любезно ви напомням, че аз съм само една заложница. И доколкото знам, съществуват определени правила за отношението към мен.
— Също така любезно ще ви напомня, че аз казвам кои са правилата в този дом.
Елизабет замълча за момент, доловила учестените удари на сърцето си.
— Разбирам. — След това тя си пое дъх и със саркастичен тон добави: — В такъв случай, без съмнение ще трябва да поискам разрешението ви да напусна.
— Да напуснете какво? — учудено повтори Джони.
— Тази стая — уточни Елизабет.
Джони замълча, докато размишляваше доколко неучтив е бил урокът за размерите на властта му. След това кимна в знак на разрешение към Елизабет.
Без да продума повече, тя грациозно се обърна и напусна стаята.
— Да… — измърмори Манроу — така стават понякога нещата… — Той бе шокиран от онова, което долови между братовчед си и Елизабет Греъм. То бе и обяснението на странната, необяснима до този момент ревност, проявена от Джони. — Как си успял досега да я опазиш далеч от себе си?
— С голямо усилие — призна Джони и въздъхна. Моля те да ме извиниш, ако съм те обидил.
— Трябва да се извиниш на нея, не на мен.
Джони присви рамене.
— Тя и без това си тръгва скоро.
— Значи ли това, че преговорите вървят добре?
— Вече обсъждаме най-малките подробности.
— О… значи ще ти е още по-трудно.
Джони погледна усмихнатите очи на братовчед си, в чийто поглед се четеше незлонамерения присмех и ирония.
— Да, може да се каже — призна Джони.
— Това е нещо съвсем ново за теб. Такава въздържаност…
Този път Джони въздъхна така, сякаш бе задържал с часове въздуха в дробовете си.
— Тотално въздържание, наистина!
— Не усещаш ли как това благородно въздържание изпълва душата ти с добродетелност? — подхвърли със саркастичен тон Манроу.