— Честно казано, чувствам се готов да набия следващия, който ме заговори макар и да нямам никаква причина за това.
— Може би наистина трябва да те хвърлят в реката, както лейди сама предложи, за да охладят страстта ти.
— Струва ми се, че по-добър начин да се постигне това е, ако тя се хвърли в леглото ми.
— Хмм — измънка неопределено Манроу.
— Да, това е невероятно трудна ситуация за порочен тип като мен.
ГЛАВА СЕДМА
Късно вечерта на шестия ден от задържането на Елизабет в Голдихаус пристигна вестоносец, изпратен от лорд Годфри. В съобщението се казваше, че лордът е съгласен с посоченото време и място за размяната на двамата заложници.
След като се увери, че неговите хора са готови за предстоящата среща с враговете на следващата сутрин. Джони се отправи към покоите на Елизабет, за да я уведоми за предстоящото й избавление. Той изпрати първо един от слугите, за да не нахълта така неканено в покоите й посред нощ. Трябваше да й предостави време да се облече, за да осигури собственото си благоразумно поведение. След като предпазливо изчака около половин час, той се изкачи до стаята в кулата.
Когато почука на вратата, отвори му Хелън и усмихната приветливо, почтително се поклони.
Всички свещи бяха запалени и стаята излъчваше особена топлина, а светлосенките от кадифените покривки на мебелите й придаваха още по-тържествен вид. Разноцветните персийски килими грееха от отразената светлина в меки полутонове на червеното и тъмносиньото. Самият таван също бе придобил някакво ново излъчване, а висящите свещници и фруктиерите бяха подходяща украса на обстановката.
Елизабет Греъм бе предпочела да го посрещне права. Косата й бе спусната на вълни върху голите рамене. Той забеляза набързо оправеното легло и струпаните на купчина възглавници. Явно преди да я обезпокоят, тя бе вече легнала да спи. Джони почувства силно вълнение и се размърда, за да го прикрие. Искаше му се да каже това, за което бе дошъл, и да напусне тази стая възможно най-бързо. Странно, но в същото време се стремеше да запечата в съзнанието си гледката на тази стая за цял живот.
Елизабет бе наметнала светлозелен халат над нощницата си, чиито дантели се подаваха изпод връхната дреха. Въпреки огъня в камината и многобройните горящи свещи, в стаята бе студено, необичайно за времето през месен март.
Е, навярно само на нея й бе студено.
На Джони в този момент дори му беше горещо.
Хипнотизирана от мъжественото му тяло, Елизабет се чудеше каква ли е причината за среднощното му посещение. Така застанал, той изглеждаше като великан в тази иначе просторна стая. Атлетичното му, изваяно като на древногръцки бог тяло я възхити за кой ли път.
Тя забеляза колко фино очертани са веждите му и как му подхожда светлосинята яка на ризата.
За миг Елизабет си помисли какво ли щеше да бъде усещането, ако можеше да прокара пръст по веждите му? Как би реагирал Джони на допира на нейните ръце? Някъде дълбоко в нея нещо типично женско я подтикваше към нежна ласка и интимност, а защо не и взаимност на изпитаното чувство…
Джони се отнасяше открито с жените. Това бе неговата истинска същност. Навярно със същата откритост и всеотдайност той приемаше и женската любов.
Същата свобода на чувствата й предоставяше и сега… въпреки че не изразяваше гласно онова, което изпитваше.
Тя успя да потуши напиращите в гърдите й хаотични чувства. Не искаше и не можеше да си позволи да заприлича на Джанет Линдзи — жена, готова да му услужи с тялото си за през нощта. Той щеше да я забрави много скоро, а гордостта не й позволяваше да се унижи.
Той бе толкова очарователен и обаятелен, и едва ли имаше нужда от молби и преклонение, за да го има една жена.
Джони просто винаги бе готов да откликне на женската любов.
Елизабет обаче нямаше да се унижи да поиска това от него.
Твърдо бе решила да се възползва от огромното си богатство, спечелено доста трудно, и да построи добре защитена райска градина в Нортамбрия, в която да прекара остатъка от живота си сама и необезпокоявана от никого. Един толкова прагматичен и прославен с любовните си постижения мъж като Джони Кари нямаше място в нейните планове за щастливото райско местенце.
И така, тя успя да си наложи израз, който ни най-малко не издаваше нейните мисли, и попита с твърд, спокоен глас:
— Имате някакво съобщение?
— Да, баща ви се е съгласил с мястото и времето на размяната — отвърна Джони, като се стараеше да звучи напълно безразлично, точно като нея. — Утре сутринта ще поемем за Раундтри, за да осъществим размяната. Мислех, че е по-добре да ви предупредя тази вечер.