Нямаше нужда да се уточнява кои бяха „те“. Родът Кари от Роксбърг вече столетия имаше един и същи враг.
Той подскочи и се пресегна за оръжието си, което предвидливо бе поставено отстрани на леглото. Шотландците от пограничните райони трябваше да воюват почти непрекъснато още от смътната зора на историята на острова, така че един мъж никога не изоставяше кортика1 и сабята си.
Докато се обличаше, неговите хора набързо съобщиха фактите, свързани с отвличането на брат му. Жената в стаята бе напълно забравена. Въпросите на Джони валяха като град и веждите му се сключваха застрашително при всеки отговор. Той нахлузи кожените си бричове за по-малко от секунда, след което бързо обу ботушите си. Ризата и кожения жакет преметна през рамо и продължи да се облича в движение. Джони подаде колана със сабята си на един от мъжете, за да го удържи, докато приключи с обличането, и излезе от стаята. По средата на коридора си спомни за Мери Холм.
— Погрижи се момичето в стаята ми да бъде съпроводено до Келсо — разпореди се кратко той, докато закопчаваше кожения си жакет, след което посегна за оръжието си. — А, дайте й също една кесия и предайте моята благодарност. Конете оседлани ли са вече?
Джони намести кортика на кръста си, извади леко сабята от ножницата, за да я провери, след което я прибра обратно и с глас, изпълнен с омраза, изрева:
— Проклетите Годфри! Проклетите англичани! Мамицата им на тези отвратителни гадини!
Джони взимаше стъпалата на дълги скокове и в мига, в който стигна до приземния етаж, се втурна да тича.
— Преди колко време се случи това? — попита той бягащия след него мъж и мощно изруга, след като чу отговора.
Ясно бе, че задачата им щеше да е трудна.
ГЛАВА ВТОРА
Пет часа по-късно, отърсвайки от водата мократа си глава, Джони Кари влезе в оръжейната си. Уморен и отпаднал, той развърза колана със сабята и го окачи на стената, след което нервно започна да крачи напред-назад.
Прогизнали от дъжда, неговите помощници го бях последвали и след като свалиха оръжието си, се отпуснаха уморени на масивните дървени столове и пейки. Всички мълчаха. Гневът на предводителя им бе достатъчно красноречив. Пет часа бясна езда в това отвратително време, но въпреки всичко не успяха да настигнат англичаните, които бяха отвлекли по-малкия брат на владетеля на Рейвънсби. Започнали гонитбата с близо два часа закъснение, те бяха наясно, че шансовете им за успех са малки. И въпреки че лошото време бе в тяхна полза, тъй като англичаните не познаваха добре местността, Джони и неговите хората нямаха късмет. Английските войници се бяха добрали до своя бастион Харботъл преди тях и по всяка вероятност сега Роби Кари бе затворник в крепостта.
— Ако Годфри се осмели да пипне дори един косъм от главата на Роби, аз ще се погрижа да му осигуря пътуването за ада — мърмореше Джони Кари, а приглушеният му глас звучеше ясно и отчетливо в оръжейната, където продължаваше да цари пълна тишина. Докато крачеше, шпорите му подрънкваха, сякаш за да подсилят гневния тон на неговите закани.
Той стигна до края на просторната стая, обърна се и проследи с поглед пробляскващата на светлината диря, която мокрите му дрехи и прогизналото наметало бяха оставили след него.
— Проклетите англичани! — изрече той е глас, изпълнен с ненавист. — Те само си измислят причини, за да пленят някои шотландец.
Предишната година шотландският парламент бе заел определено антианглийски позиции. Това, заедно с войната на континента и неразбориите около приемниците на короната, правеше шансовете за независимост на Шотландия да изглеждат напълно реални за първи път от век насам. Настроението и на двете страни бе близко до точката на кипене.
Пламъците на свещите, поставени върху масата, потрепваха при всяко движение на Джони. Тяхната игра хвърляше отблясъци върху лицето му и придаваше особена загадъчност на мъжествените му черти.
— Можем ли да измъкнем Роби по някакъв начин? — попита един от неговите мъже с отпаднал от умората глас.
Крепостта Харботъл бе бастион на англичаните в Среден Марч. Тя бе добре защитена и в нея се намираше значително количество войска. Напоследък Англия се бе загрижила да осигури защитата на северната си граница срещу непрестанните домогвания на шотландците към независимост.
Още под влияние на разочарованието от неуспешното преследване и загрижен за нерадостната съдба на по-малкия си брат. Джони не отговори. За момент изглеждаше, че не е чул въпроса. Но когато същият мъж понечи да го повтори, лорд Джони Кари меко каза:
— Не! В случай, че е затворен в Харботъл.