Всеки шотландец от пограничните райони знаеше колко труднодостъпна стана крепостта Харботъл, откакто хората на Редсдейл се настаниха там. Знаеха също така, че графът на Брусижън — Харолд Годфри, се бе погрижил да осигури защита на своята щерка. Дори и не толкова млада, вече на двайсет и четири години, тя все още можеше да донесе огромна зестра при евентуален втори брак. И дори да се окажеше безплодна, а такава вероятност съществуваше, тъй като при първия си брак, който продължи близо осем години, тя нямаше деца, нейното огромно богатство щеше да затвори очите на бъдещите кандидати за този неин недостатък.
— Тя може и да е охранявана, но все пак не е хвърлена в затвора на Харботъл и около нея няма две роти войници — отговори младият господар на Рейвънсби, докато сваляше от ръцете си тъмнозелените кожени ръкавици.
Настроението му се бе възвърнало, тъй като бе намерил разковничето за освобождаването на брат си Роби.
— Аз мисля — каза Джони с ослепителна усмивка, — че е време да планираме празненството по случай завръщането на Роби у дома.
— Изпрати първо писмото — реши да му напомни неговият практичен братовчед Кинмънт, който разбираше вълнението в очите на Джони. — Има време и за празненства.
— Разбира се — Джони прие смирен вид, а гласът му стана по-мек и от кадифе. — Ние ще напишем нещо хубаво и очарователно на този безсрамен мошеник, без дори да споменаваме за незаконното залавяне на Роби.
От десетилетия, откакто Англия и Шотландия се бяха обединили в една държава през 1603 година, подобието на мир по границата се поддържаше чрез масово депортиране на непокорните кланове и, особено в по-ранните години, жестоки кланета и разправа с тези, които не искаха да се подчинят на превъзхождащите ги английски войски. По-късно за съхраняването на мира се използваха по-цивилизовани методи за контрол, като предоставяне на английски благороднически титли и отпускане на правителствени пенсии, но и в тези години неподатливите прекарваха дните си в лондонската кула „Тауър“ или в другото зловещо местенце „Толбут“ в Единбург. За най-безнадеждните случаи пътищата и сега бяха само два — изгнание или ешафода. Със сигурност обаче англичаните нямаха законни основания за задържането на Роби.
— Като имам предвид какви хора служат на английската кралица — Джони Кари продължи хода на своите мисли, — а така също и конкретните разбирания на Годфри за такива понятия като чест и привързаност на покойния Хотчейн към неговата съпруга (която според оценките в околността възлиза на над шейсет хиляди английски лири) — на лицето на Джони се появи усмивка, — аз лично чувствам, че ако осигурим една кратка визита на Елизабет Годфри-Греъм в нашия дом, не само ще сме морално възмездени заради отвличането на Роби, но можем и да получим някаква финансова изгода от това. Други въпроси?
— Кога тръгваме? — попита разпалено един нетърпелив млад родственик.
— Първо, ще изпратим учтива молба да освободят Роби. Годфри трябва да я получи до утре следобед. Един-два дни за отговор, нека ги направим три, като включим непредвидените обстоятелства, които сигурно ще възникнат… — Младият шотландски граф потупваше с усмивка ръкавиците си в дланта, сякаш съставяше някакъв списък с провизии за кухнята. — След това още два или три дни, за да разузнаем вдовицата — той наблегна на тази малко неподходяща дума. — Трябва да знаем точно какъв е дневният график на лейди Греъм.
Джони захвърли красиво избродираните си зелени ръкавици на масата и посегна към пищовите на кръста си. След като ги извали, той ги претегли за момент в ръце, сякаш се опитваше да определи точно времето за предстоящото похищение над лейди Греъм, след което внимателно постави оръжието до ръкавиците и весело каза:
— Междувременно искам стаята в източната кула да се приготви за скъпата Елизабет.
Повечето от неговите хора също се усмихваха, дори и Кинмънт, който бе гласът на разума за Джони.
— Сигурно ще изкараш една-две дребни монети за сметка на арогантността на лорд Годфри — каза Кинмънт, който по душа си беше търговец, както повечето хора от границата. Набезите всъщност бяха своеобразен начин за печелене на пари, а опасността и дързостта предлагаха вълнуващи преживявания.
— Искаш ли ти да уредиш това вместо мен? — попита Джони, който бе наясно какво удоволствие ще достави на братовчед си по този начин. — Например да започнеш с учтивото писмо до този мошеник Годфри.
— С най-голямо удоволствие.
— В такъв случай, останалите сме свободни и вече можем да опитаме от новото рейнско вино, което Беруик донесе вчера.