— С или без охрана аз ще отида при нея, татко — настояваше Елизабет Греъм с гневен глас, — и ако не разпоредиш час по-скоро да дойдат пазачите ми, ще тръгна без тях. Пък и не виждам защо в град с такива размери, където на всичкото отгоре е разквартируван и войскови гарнизон, е необходима специална охрана. Била ли съм някога нападната? Иди да съм имала други неприятности? За Бога, татко, тук всеки знае коя съм аз, както и кой си ти — тя приключи запъхтяно тирадата си, ядосана от ограниченията, които баща й налагаше.
След осем години брак с мъж, който, въпреки безбройните си недостатъци, поне й беше предоставил известна свобода, тя не можеше да се примири отново с ролята на покорна дъщеря.
— Защо трябва да ходиш при Росбъри всеки ден? — питаше разгорещено баща й. Неговото настроение също не бе блестящо, след като установи, че дъщеря му е станала прекалено арогантна, откакто се бе прибрала в Харботъл.
— А защо не, за Бога! Нима има нещо толкова важно, което да ме задържи в тази влажна, мрачна и скучна крепост? Може би някой нов ухажор, който ти си си мислил да ми представиш по време на вечерята?
С твърдото намерение да контролира на всяка цена богатството и след като не може да се наложи над нея самата, лорд Годфри отсече:
— Ти трябва да се омъжиш отново.
— Тук няма да се разберем — отговори хапливо дъщеря му. — Поне докато мъжете, които ти събираш на масата, не предложат нещо друго, освен да отстъпят земя в съседство с твоята. Дотогава не очаквай от мен да променя решението си по този въпрос.
— Може би аз мога да те накарам да станеш по-отстъпчива — грубо се закани баща й, който бе свикнал с абсолютното си господство и не можеше да приеме новия облик на дъщеря си, а тя вече не бе послушното шестнайсетгодишно момиче.
— За нищо на света, татко — отговори Елизабет Годфри-Греъм, като натъртваше на всяка дума, сякаш правеше упражнения по дикция. — Това достатъчно ясно ли е? — веждите и се вдигнаха над зелените очи, които хвърляха гневни отблясъци. — Моите капитали са мираж за теб, татко, и ти нямаш никакъв контрол над тях. Парите ми се пазят от помощника на енорийския свещеник, който е охраняван от мъжете на Редсдейл. Това би трябвало да спре дори теб — каквато, аз мисля, бе и целта на Хотчейн.
Тя загърби отчасти неговото бюро, след което отново се обърна и добави с помирителен тон:
— Аз съм тук, за да посещавам Роузи и да й помагам временно в нейното училище. — Елизабет не обичаше подобни караници, нито пък й се нравеше фактът, че непрекъснато се опитваха да контролират живота й. — И най-любезно те моля да не се месиш в това.
След тези думи тя обърна гръб на баща си и напусна стаята му, оставяйки го мрачен като буреносен облак.
— Уортън! — викът на граф Годфри, кралския управител на Харботъл, можеше да се чуе дори на двора. — Веднага охраната да дойде при мен!
Малко по-късно, без да обръща внимание на охраната. Елизабет Греъм излезе през вратата на крепостта.
Като внимателно стъпваше по калдъръмения път, който се виеше надолу към селището, стигна до главната улица, изпълняваща ролята на основна пътна артерия на Харботъл.
Докато вървеше, тя често се спираше, за да отговори на поздравите на минувачите и собствениците на дюкянчета, разположени отстрани по улицата. Бе израснала в Харботъл и се познаваше с всички. Като спря за момент пред църквата, Елизабет за сетен път се възхити на стъклописите, разкриващи борбата на Свети Георги със змея. Обичаше това място още от детството си. Малката средновековна постройка, кацнала откъм северната страна на пътя, където хълмовете се спускаха надолу към равнината, бе съхранила в себе си непретенциозната атмосфера на частните параклиси. Бе изградена в романски стил, без излишна претрупаност и орнаменти, като се изключи малкия кръст над входната врата и цветните прозорци. Често се бе чудила дали баронът, който бе издигнал тази църква и крепостта на хълма, не бе сторил това, воден от убеждението, че Бог е щедър към тези, които сами си помагат. Брилянтно изпълнените стъклописи по прозорците разкриваха епизоди от битки. Нейният любим герой, златокосият Свети Георги, бе най-романтичната фигура в тези батални сцени.
След осем години съпружески живот с Хотчейн тя отдавна вече не вярваше в герои, но живата красота на тази композиция продължаваше да я пленява и днес. Елизабет се усмихна на нарисуваната девица, която чакаше да бъде спасена, и закачливо каза: