— Дано да имаш късмет, мила. Сигурно и твоят герой ще спи, без да сваля ботушите си.
По-нататък, по пътя към Роузи, тя си спомни за своя брак. Сега, въпреки непрекъснатия натиск от страна на баща си да се омъжи повторно, тя най-после бе свободна и разполагаше сама с богатството си, така че миналото можеше да бъде забравено. Изглежда, под омаята на свежия пролетен въздух, бе настроена да мисли, че и в нейния живот настъпва нова пролет, ето защо прогони от съзнанието си всички неприятни мисли и спомени.
Както винаги, тя с нетърпение очакваше визитата си при Роузи и нейните възпитанички. Всеки следобед Елизабет помагаше на малките ученички в четенето или пък свиреше на клавесин, докато те пееха, след което всички се отдаваха на задушевни разговори на чаша чай при любимата и гувернантка.
Съпровождащата я охрана остана пред вратата, а Елизабет разцелува и прегърна топло мисис Росбъри.
— Искаш ли днес да започнем с чая, скъпа? — попита Роузи, която веднага усети, че нещо притеснява нейната бивша възпитаничка.
— Както кажеш, Роузи — учудено отговори Елизабет, чието настроение значително се бе подобрило, след като напусна дома на баща си.
— Той няма да се откаже, скъпа. Ти знаеш… — Росбъри реши да мине направо към въпроса. Тя бе преживяла мъчително онзи ужасен миг, когато нейната Лиз бе дадена едва шестнайсетгодишна за жена на седемдесетгодишния Хотчейн Греъм. Оттогава смяташе, че баща й е човек, който няма да се спре пред нищо.
— Той ще трябва да отстъпи.
— По-скоро би си осигурил някой „любезен“ съдия, който ще намери начин да защити неговите интереси — каза тихо мисис Росбъри, като поведе Елизабет по тесния коридор към задната стая.
— Да, но моите пари са скрити.
— Надявам се, че също така са и добре охранявани — подметна Росбъри, докато отваряше вратата на малката стая до градината.
— Що-годе — отвърна Елизабет, вече не чак толкова уверена, че дори хората на Редсдейл, които не се плашеха лесно от закона, ще могат да устоят на двете роти войници.
— Ела и седни — каза старата гувернантка с успокоителен тон, добре познат на Елизабет от детството. — А аз ще отида да помоля Тейти да приготви малко чай за нас. — На излизане тя й подаде едно малко томче от масата до вратата и добави: — Ще ми е интересно да чуя какво мислиш за новото произведение на Дефо.
Елизабет обаче не успя да се съсредоточи върху книгата, мислите й бяха прекалено разхвърляни в този момент. Тя бе разстроена от продължаващото упорство на баща й отново да й намери мъж. Кавгите с него й се отразяваха зле. Затова, когато непознатият влезе през полуотворената остъклена врата, водеща към градината, тя продължаваше да стои по средата на стаята, където Роузи я бе оставила.
Беше облечен в дълго черно расо, което контрастираше с разцъфналите навън минзухари. Усмивката му обаче бе топла и компенсираше мрачните черни одежди и внезапността на неговото появяване.
— Добър ден, лейди Греъм — каза Джони. Бледата слънчева светлина, която проникваше в стаята, хвърляше отблясъци в прибраната му коса, а галантният поклон, който той направи, бе прекалено салонен за служител на Бога.
— Познавам ли ви? — попита тя.
Може би трябваше да бъде уплашена, но неговата усмивка я очарова, както и очите му, и тя се чудеше как може един свещеник да бъде така изкусително красив.
— Не сме се срещали преди, за което искрено съжалявам — отговори той, а светлосините му очи, сега студени като леда в Северно море, изглежда, бяха способни да излъчват невероятна топлина. — Слуховете за вашата красота не отговарят и наполовина на истината, лейди Греъм.
Владетелят на Рейвънсби направи още две крачки към нея, за да може да оцени по достойнство подобните на изумруди зелени очи на Елизабет.
— Котешки очи — приглушено каза той, а мекият му като кадифе глас й прозвуча подобно на лирична поезия. След това Джони се усмихна.
Слънчевата светлина изпълни стаята с топлина. За миг Елизабет се почуди дали появата на този ослепителен образ не бе плод на нейните бурни и объркани мисли.
— Вие баптист ли сте? — попита бързо тя, като се отиваше да се успокои. — Или презвитерианец… Или може би реформист?
Джони бе облечен в прекалено дълго расо и тя се затрудняваше да отгатне към кой клон на християнството принадлежи.
— Всъщност… — меко каза Джони.
За момент тя си помисли, че той ще назове себе си с името на един от архангелите на Бога — толкова лъчисто и красиво бе лицето му.
— Аз съм владетелят на Рейвънсби — тихо довърши той.
Страхът от чутото накара Елизабет сухо да преглътне. При нея неочаквано бе дошъл не някой архангел, а самият дявол; най-известният мошеник по границата, където нарушаването на законите се бе превърнало в начин на живот, а личната войска говореше най-красноречиво за властта на даден човек.