Франк кимна, преди отново да се обърне към загадъчния бивш агент на ЦРУ.
— Джони Витиглиони, оня мазен мафиот от Лас Вегас, е обявил парична награда за главите ви, като отмъщение за момчетата му, които уби Призрака — обясни Золнер. — Реших, че най-малкото, което мога да направя, е да пазя гърбовете ви. Нали се сещаш — той сви рамене и прибра пистолета си в кобура под мишницата, — нещо като компенсация за това, че бях замесен в цялата бъркотия.
— По дяволите, ако не е едно, ще е друго!
В допълнение към всичко, което се бе случило днес, сега на Франк щеше да му се наложи да се справя и с Джони Витиглиони.
Но това, разбира се, трябваше да почака. Защото сега трябваше да се погрижи за нещо друго. Нещо подобно на не-толкова-незначителния факт, че Беки беше бяла като призрак и продължаваше да се взира с безмълвен ужас в мъртвото тяло на Шариф. Кракът му бе престанал да подскача, сякаш е пълен с мексикански скачащ боб, но веществото, изтичащо от разбития му череп, ставаше все по-гадно и по-гадно.
Беше очевидно, че сега, когато адреналинът й бе спаднал, чудовищността на онова, което беше извършила, а именно убийството на човек, започваше да я тормози.
Сърцето му подскочи при вида на огромните й очи и треперещата й долна устна. Това го накара да поиска да събере мозъка на Шариф обратно в разбития му череп и с разтърсване да върне копелето обратно към живот, само за да може да го убие отново.
— Махни я оттук, Бил! — заповяда той, като бръкна в джоба за мобилния си телефон. Трябваше да се обади на началник Вашингтон и да моли човека отново за услуга.
Лорънс П. Вашингтон беше бивш морски сержант, сега главен шеф на полицията в Чикаго. Мъжът беше твърд като скала, хлъзгав като морска котка и единственият човек в града, които имаше минимално понятие — ама съвсем минимално — каква истина се крие зад „Черните рицари“ АД, което го поставяше в неудобното положение да трябва да прикрива следите на Рицарите, когато дейността им се пресичаше с улиците на Чикаго.
— Не, аз ще, ъ-ъ… — Беки преглътна конвулсивно. — Аз ще остана. Полицията ще се нуждае от показанията ми. — Тя погледна назад към Шариф и потръпна.
Франк не искаше нищо повече от това, да я вземе в обятията си, да притисне главата й в рамото си и да направи всичко това да изчезне. Просто да върне времето назад, така че да пристигне в мотела трийсет секунди по-рано. Ако имаше тази допълнителна половин минута, неговият куршум щеше да приключи зловредното съществуване на Шариф Гаране, а не нейния.
Шариф Гаране. О, да. Интерпол най-накрая успя да идентифицира човека, до голяма степен благодарение скицата на Беки. За съжаление, това не им помогна да го заловят, преди той да получи възможността да нападне.
— Полицията ще се нуждае от показания — отвърна Франк, — но не от твоите. Ти никога не си била тук.
Тя го погледна с широко отворените си очи.
— Но аз… аз… — посочи към Шариф, без да има сили да продължи.
— Чуй ме, Ребека. През последните няколко седмици лицето ти е непрекъснато във вечерните новини. Ако този инцидент се разчуе, пресата ще се нахвърли върху нас като лешояди на мърша. А ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че не можем да си позволим това, не толкова скоро след смъртта на Пати и цялата история с пиратите. Ако хората разберат, че си тук, ще започнат да задават въпроси, защо ти и Черните рицари са/сте винаги с гръм и трясък в центъра на най-големите неприятности. А щом започнат да питат, ще започнат и да разследват. И Господ да ни е на помощ! — Той прокара ръка през косата си, докато в главата му се въртяха всякакви ужасяващи папарашки сценарии. — Можеш ли да си представиш как ще реагира Саманта Тейт? Мислиш си, че те е безпокоила преди? Е, ако тя надуши това, ще се нуждаеш от ограничителна заповед, за да я държиш далече от себе си.
— Добре, Франк, но аз…
— Просто се махни оттук, Беки!
Тя потрепери, но той нямаше време да я утешава, както би искал — нямаше време да я увие в прегръдките си и да й каже, че я обича, защото сирените се чуваха все по-близо, а той трябваше да се обади на началник Вашингтон още преди две минути.
Глава 19
Беки седеше в любимия си шезлонг в слабо осветения вътрешен двор, с одеяло около раменете и стискаше чаша горещо какао в треперещите си ръце. В огнището гореше огън, но странно защо, тя не чувстваше никаква топлина. Може би, защото косата й все още бе влажна, след като много старателно се бе търкала под душа. Докато водата я обливаше, не можеше да мисли за нищо друго, освен че беше убила човек. Тези мисли се въртяха отново и отново в главата й.