Бил не беше толкова изненадан. Неговата малка сестричка просто си беше такава. Всеки, който прекараше поне десет минути във веселата компания на Беки, искаше или да излиза с нея, или да я осинови, или да бъде новият й най-добър приятел.
Зачуди се обаче към коя категория спадаше Ейнджъл…
Шефа се поколеба за миг, докато търсеше нещо в очите на новака. Каквото и да бе то, сигурно го намери, защото изсумтя одобрително и се обърна към Бил:
— Готов ли си?
Хм, горе-долу.
Но това не беше отговорът, който Шефа искаше да чуе, затова той придоби студено изражение и кимна отсечено.
— Разбира се, че си, дявол такъв! — Франк тихо се засмя, звукът напомни на Бил за неговия любим Харли и тътнещото мъркане, което звярът издаваше, щом стъпеше на широкия път. — Виж се — Шефа поклати рошавата си глава, — седиш си тук, невъзмутим като шибана статуя…
Невъзмутим като статуя…
Как ли пък не!
Само че това беше пълна и абсолютна глупост. Външно може да изглеждаше спокоен и съсредоточен, защото се бе научил да се справя с напрежението чрез концентриране върху думите, бликащи от страницата на една книга.
Но вътрешно?
По дяволите, вътрешно беше пълна разруха. Нервите му бяха опънати до крайност, съсипан от безпокойство, изтерзан — както винаги — почти докрай с въпроса „Какво ще стане, ако…“
Какво ще стане, ако не могат да стигнат до Беки? Според разузнавателните доклади тя бе затворена долу в машинното отделение. Това огромно пространство беше като лабиринт от машинни ниши и механични пролуки. Ако те не си изиграеха картите правилно, то би било детска игра за типовете, които я охраняваха, да я използват като жив щит и да ги поставят в безизходица, която много лесно би могла да приключи с кървава баня.
Какво ще стане, ако пиратите направеха всичко възможно да не бъдат заловени живи? Щяха ли да убият заложниците? В мислите му, като стробоскопна светлина проблесна картина. Беки пребита до смърт, пада на пода и кърви, докато светлинката на живота й изгасва завинаги.
Той стисна очи и опита да преглътне жлъчката, която се надигна в гърлото му и изпълни устата му с изгарящия вкус на акумулаторна киселина. Откакто получиха информацията за отвличането на Беки, язвата му бе нетърпелива да погълне стомаха му, сякаш бе гъши дроб.
Разбира се, нищо от това не личеше върху напълно овладяното му лице, когато червената светлина над задния люк се смени със зелена.
— Пригответе се — заповяда Шефа, придърпа неопреновата качулка на главата си и спусна маската за гмуркане пред очите си.
Голямата стоманена врата, през която момчетата от „специалния плавателен боен екипаж“ обикновено избутваха тяхната супер готина моторна лодка за специални операции Mark V, се отвори с тихо жужене. Слабата светлина на навигационния полумрак се отразяваше от почти огледалната повърхност на водата. Беше това време на деня, когато жежкото слънце се спускаше зад хоризонта и хвърляше в небето златни лъчи, които се отразяваха в океана, така че бе трудно да се каже кое е горе и кое долу.
Шефа се ухили и намигна.
— Перфектната част на деня за спасяване, мой човек. Време е варварите да излязат и да действат. Хуу-аа!9
И макар да знаеше, че Шефа се бе поболял от притеснение за Беки, това не означаваше, че човекът не живее само за тези глупости.
— Хуу-аа! — Бил вдигна палец към него и опита да не се мръщи, когато язвата му започна втората си атака.
Той бутна всичките 75 килограма на подводния си скутер през люка и го проследи как цопна в тъмния океан. Миг по-късно скочи след него и потъна поне два метра в топлата прегръдка на солената вода.
Разтърка маската си с морската вода, за да я предпази от замъгляване и включи двигателя на скутера. С негова помощ се придвижи на няколко метра от корпуса на леко полюшващия се самолетоносач, преди да се обърне назад, за да наблюдава скока на Ейнджъл от огромния кораб.
Човекът беше самата грациозност, когато проряза океана с изпънати крака, без да предизвика нито една пръска.
Немският съдия би му дал пълна десетка!
Когато се появи отново на повърхността, той бързо оправи маската си, пусна в действие скутера и се приближи до Бил.
— Ти наистина знаеш какво да правиш, нали? — попита Бил загадъчния нов Рицар, след като извади мундщука от устата си.
— Да, знам — кимна Ейнджъл, после смръщи физиономия, когато Шефа потъна в океана, предизвиквайки около себе си водна струя толкова голяма, все едно се бе пльоснал кит. — Въпросът е дали той знае?