— Аз не плача, защото почти паднах в океана, ти голямо, тъпо магаре. Плача, защото ме уплаши до смърт, когато припадна.
Той изви устни.
— Мъжете не припадат. Аз просто… ъ-ъ… аз… изгубих съзнание.
— Пфу, това е едно и също — изсумтя тя, но вътрешно се усмихваше.
Нямаше значение, че той бе твърдо решен да запази връзката им на строго професионално ниво. Нямаше значение, че през повечето време го вбесяваше адски много със своето поведение и той без угризения й позволяваше да разбере това. Дори нямаше значение, че той имаше приятелка в Линкълн Парк. Единственото, което имаше значение, беше, че е жив. Защото тя не можеше да понесе мисълта за един свят без него…
— Исках да кажа — продължи младата жена и приглади назад няколко кичура, паднали над челото му, наслаждавайки се на възможността да го докосва така, както винаги си бе мечтала, дори и само заради това, че той не бе на себе си и сетивата му бяха притъпени, — че ти заби нос в палубата и беше в безсъзнание почти тридесет секунди. Като прибавим и факта, че изглеждаше като парче месо, влачено от кучета, ме уплаши. И да, когато съм уплашена, понякога плача. Просто трябва да се справиш с това.
В продължение на няколко секунди той се взира в нея, мигайки с клепачи, сякаш му бе трудно да се концентрира.
— Не е нужно да се страхуваш за мен. Добре съм. — Последните две думи произнесе неясно, тъй като се опитваше да седне.
Тестостерон. Бог да й е на помощ.
— Не. Не. — Тя положи длан върху здравото му рамо. — Остани да лежиш спокойно.
— Невъзможно — отвърна Франк и, избутвайки ръката й, се изправи до седнало положение. — Трябва да завърша мисията. Все още не сме приключили.
— Напротив — увери го тя. — Нали ни спасихте?!
— Да. — Той завъртя глава като куче, което се отръсква от вода, марлята падна и капчици кръв опръскаха потника й. — Извинявай! — промърмори, докато опитваше да се изправи на нестабилните си крака. Сякаш малко кръв върху всичката грес и мръсотия беше нещо, което би трябвало да я притесни. Потникът и панталонките й бяха унищожени — независимо колко пъти щеше да ги пере, никога повече нямаше да станат чисти. Единственото решение за дрехите й бе да се запознаят отблизо с пещта за изгаряне на боклука. — Сега обаче трябва да изчезнем от тук — допълни той, олюлявайки се леко.
— Какво? — Беки се обърна към брат си. — За какво говори той?
Устните на Били се присвиха толкова силно, че масивната му челюст се издаде напред, после се отдръпна назад. Това беше добре познатото й хич няма да ти хареса това, което ще ти кажа изражение. Беше го правил достатъчно често в детството им и то никога не вещаеше нищо добро.
— Изплюй камъчето! — настоя тя, с ръце на кръста.
— Той е прав. Това е единствения начин да запазим нашето прикритие — обясни Били. — Освен теб и Ив, никой друг на борда на Хамилтън не знае кои сме. Ще бъде трудно да го запазим в тайна, ако не се измъкнем от тук сега.
— Добре, но… но къде ще отидете? — Очевидно всички те бяха превъртели. Франк не бе в състояние да…
— Обратно на самолетоносача Патън, корабът, от който дойдохме. Закотвен е на няколко мили от тук. След като се качим на борда му, той ще доплава до танкера, за да вземем теб и Ив и някои от членовете на екипажа на Хамилтън, които се нуждаят от медицинска помощ.
— Той има нужда от медицинска помощ! — извика Беки, сочейки към странно изглеждащата ръка на Франк.
— Просто трябва да се намести обратно на мястото си — каза Франк с обиден тон, сякаш го бе накарала да играят на „Горещ картоф“. Тя се завъртя към него и го изгледа, оставяйки го да прочете в очите й какви точно мисли се въртят в главата й — а именно, че всички те бяха напълно, абсолютно луди.
Ръката му… е, определено не беше така, както следваше да бъде. Той трябваше да бъде транспортиран до най-близката болница, да го вкарат в хирургията и…
— Ще ми окажеш ли честта? — попита Франк като се обърна към Ейнджъл и напълно пренебрегна факта, че главата й заплашваше да се взриви.
— Не, той със сигурност ня…
Това бе всичко, което успя да изрече, преди Ейнджъл да хване ръката на Франк и с едно ловко усукване и бутване напред да намести рамото обратно на мястото му.
О, мили Боже, този звук! Беки беше убедена, че ще го чува и в кошмарите си.
— След като се качите на борда на Патън — каза Били, отвличайки вниманието й от импровизираната превръзка, която Ейнджъл правеше с еластичните въжета, за да закрепи неподвижно ръката на Шефа, — не бива по никакъв начин да се издавате, че ни познавате и че ние сме тези, които ви спасиха. С изключение на капитана и командира, целият екипаж мисли, че ние сме обикновени специалисти по водене на преговори, наети от бащата на Ив да гарантират откупа.