— Не думай! — Сръчка го в рамото и най-после удовлетвори желанието си и завъртя очи. — Сериозна съм. Тя преживя много. Последното, от което сега се нуждае, е да й напомняш за миналото.
— Че кога съм го правил? — опря юмруци на хълбоците си. Беки наричаше тази стойка „позата на Супермен“. Това караше малката сестричка в нея да размаха пръст на милиметри от носа му и да повтаря: „Аз не те докосвам, аз не те докосвам…“
Успя да устои на изкушението и вместо това каза:
— Просто не споменавай…
— Беки — изръмжа Били, — кълна се, след всичко, което ми причини тази седмица, ще ти извия врата, ако веднага не изчезнеш от тук.
Това беше любимата му заплаха и веднъж я бе осъществил, когато тя беше на пет, а той на десет години. Въпреки че по онова време Били не бе наясно какво всъщност означава този израз, затова бе взел един голям черен маркер и поваляйки я долу, бе нарисувал дебели кръгове около шията й.
За наказание баща им му бе забранил да играе на Нинтендо, докато доказателствата за неговата постъпка не изчезнат напълно от кожата й. А тя, която никога не е била суетна, се наслаждаваше да „забравя“ да мие врата си. Унижението да носи черните петна беше нищо в сравнение с истинското удоволствие да наблюдава как Били гледа с копнеж играта Супер Марио Брос.
Бяха нужни няколко седмици, преди черният маркер да се изличи от кожата й и до днес не можеше да не се ухилва всеки път, когато той изречеше тази специална заплаха.
Ау!
Проклятие, това болеше. Ранената й буза не бе съвсем готова за широки усмивки.
Мислено си взе бележка. Без прекалено демонстративни изражения на лицето.
Били се потупа по джобовете.
— Някъде тук имах маркер…
— Добре, добре — предаде се тя. — Отивам. Но ти си мазен, кирлив маймунски задник — извика му през рамо, докато се спускаше надолу по трапа, следвана по петите от Ейнджъл.
— Порасни! — извика брат й в отговор.
— Мазен, кирлив маймунски задник, с рибешка уста, птичи крака и мозък на амеба! — изкрещя Беки, радостта и облекчението, че най-накрая беше там, където й е мястото, придадоха весели нотки на гласа й.
— Така ли? — Били просто не можеше да позволи последната дума да е нейна. Ето защо сложи край на една двадесет и шест годишна традиция. — Ти приличаш на консерва раздробени кучешки лайна, а дъхът ти мирише на употребявана котешка тоалетна!
Смехът й отекна из кораба.
О, човече, колко е хубаво да се върнеш!
Глава 6
— Чувствам се като нова — каза Ив, излизайки от женската душкабина, и смехът на Бил от закачките на малката му сестричка изгасна, като пламнало олио, посипано със сода за хляб.
Ив беше облечена в същия анцуг като Беки, но в кралско синьо — явно Ейнджъл бе изпросил дрехите от някоя романтично настроена жена от екипажа. Само че Ив бе висока метър седемдесет и четири и крачолите стигаха до средата на прасеца й.
Въпреки това анцугът й стоеше добре. О, по дяволите, кого се опитваше да заблуждава?! Тя караше проклетото нещо да изглежда като онези три четвърти панталонки „Капри“, които жените обличаха в горещо време. Такива панталонки бе носила и през онова лято, когато бяха заедно. Панталонки, съчетани с чифт секси обувки на високи платформи, които правеха километрично дългите й крака да изглеждат още по-дълги.
Някои неща никога не се променяха. Проклет късмет!
— Не изглеждаш като нова — отвърна той. — Изглеждаш точно както преди единадесет години.
Без мръсотията и потта от почти една седмица, тя беше умопомрачително красива, такава, каквато си я спомняше… за съжаление.
— Къде е Беки? — попита го, без да обръща внимание на последните му думи, макар че по шията й плъзна червенина и заля бузите й.
— Отиде да провери как е нашият шеф.
— Добре, тогава ще се присъединя към нея — и прехапа долната си устна, както правеше винаги, когато беше нервна. Жестът беше толкова познат, напомняйки му за всичко, случило се помежду им, че той не успя да спре внезапната ярост, нахлула в тялото му. — Искам да й кажа, че… Хей! Какво правиш?
Да, наистина, какво правеше?
Стиснал я за лакътя, той я буташе към стаята за инструктаж, която капитан Гарсия бе предоставил за ползване на Рицарите. Ето какво правеше.
Беше удивително как годините просто… избледняха. И отстъпиха място на всички стари болки, които изведнъж го връхлетяха.