Тяхното пътуване най-накрая ги доведе тук, в огромните докове, които се простираха по цялата дължина на колоритното пристанище на Хайфа. И въпреки че мракът се бе спуснал преди няколко часа, на доковете все още кипеше активна дейност и въздухът бе изпълнен с най-различни шумове.
— Това е миризма — отвърна Беки, бръкна в джоба на взетия назаем анцуг и извади две Дум-Дум, — на гориво, смесена с вонята на умряла риба, в съчетание със смрадта на екскременти и премесена с Господ знае какво още.
Тя даде едната от близалките на приятелката си и Ив с благодарност я пъхна в устата си. Стискайки очи, младата жена опита да се концентрира върху експлозията от захарна сладост. Това помогна. Но съвсем малко. Вероятно, защото обонянието й не се бе възстановило от шока.
След като реши, че единственият начин да избегне това зловоние е като изцяло спре да диша, тя неохотно отвори очи, само за да установи, че огромният мъж отново фиксираше приятелката й като ястреб полска мишка. Дори контузен, с превръзка на челото и друга на рамото, той все още бе най-опасния индивид, когото бе виждала.
Мили Боже!
— Хм, този човек пак се е вторачил в теб — прошепна тя и потрепери от твърдостта на лицето му и свирепите пламъци, отразени в очите му.
— Знам — отговори Беки, отказвайки да погледне към него и с език избута близалката към вътрешността на другата си буза. Захарният бонбон изтрака силно по зъбите й, което прозвуча като някакъв странен вид проклятие. — Опитвам се да не му обръщам внимание.
— Не мога да си обясня дали иска да те целуне, или да те убие.
— Той вече направи първото, затова подозирам, че е второто.
— Какво? — Беки я ощипа по ръката, предупреждавайки я да понижи глас. — Целунал те е? — прошепна Ив невярващо и извади близалката от устата си, за да може да зяпне приятелката си със съответния ужасен израз.
Което беше огромна грешка, защото тогава наистина можеше да вкуси зловонието във въздуха.
Пъхна близалката обратно в устата си и опита да диша плитко.
— По-скоро аз го целунах… или може би му позволих да ме целуне, което не биваше да правя, или… о, по дяволите, не знам. — Беки схруска сладкия бонбон, хрущенето беше толкова силно, че Ив се запита дали приятелката й не си бе счупила зъб. Очевидно не, тъй като Беки задъвка гневно, насочвайки цялото си раздразнение върху горката близалка. — Ще ти разкажа всичко, когато се приберем вкъщи — обеща тя.
Ив видя как приятелката й, все пак, отправи взор към едрия мъж и забеляза момента, в който погледите им се срещнаха и влязоха в сблъсък. Стори й се, че дори усеща ужасното разтърсване от електричеството във визуалния обмен.
— Боже мили, Беки! — И най-малките косъмчета по ръцете й настръхнаха, сякаш всеки момент щеше да удари мълния.
— Знам — простена в отговор младата жена и рязко отмести поглед. — Това е катастрофа. Моля те, хайде да говорим за нещо друго.
— Добре — съгласи се Ив и започна да прехвърля през ума си теми, с които биха могли да се разнообразят, като в същото време потрепери в отговор на заредената с напрежение атмосфера. И се хвана за единствената тема, която измъчваше съзнанието й през целия път. — Моля те, кажи ми, че това е последната спирка от нашето пътуване. Искам най-сетне да се прибера у дома.
Беки поклати глава и бръкна в джоба си за още една близалка.
— Иска ми се да можех. Но с радост ще ти съобщя, че има само още две спирки. Оттук ще вземем военен транспорт до военновъздушната база Андрюс в щата Мериленд. Оттам ти и аз ще се прехвърлим на редовен полет до чикагското летище О’Хара.
— Само ти и аз? Ами останалите?
— Те ще бъдат прехвърлени с друг военен транспорт до Военноморската база на Големите езера.
— Но защо не пътуваме всички заедно?
Беки въздъхна и сложи нежно ръка на рамото й. В отговор стомахът на Ив се завърза на възел от притеснение, тъй като обикновено този жест беше предшественик на думи, които нямаше да й харесат.
— Това няма да ти хареса…
Понякога мразеше да е права.
— Какво няма да ми хареса?
— Пресата ще ни чака там.
— О, мътните да го вземат!
Ив мразеше абсолютно медиите. Те упорито я преследваха през целия й живот, разгласяваха всяко унижение, което преживяваше… а тя бе претърпяла повече от няколко.
— Трябва ли да говорим с тях? — поинтересува се тя.