— Просто си гледай проклетата работа! — завърши Франк с уморена въздишка.
— Ще го отречеш ли?
— Да отрека какво? — Наистина обмисляше да сграбчи мъжа и да го хвърли от кея направо в океана.
— Това, че ти не си подходящия мъж за нея.
— Не, по дяволите! Знам, че не съм! — И поради тази причина това, което се случи между тях в лазарета, беше толкова мъчително. Тогава му хрумна ужасна мисъл. — Смяташ ли, че ти си правилният човек за нея?
Ейнджъл вдигна раздразнено вежди и Франк едва се удържа да не разкъса нещастника на парчета.
— Може и да съм.
Когато адът замръзне…
Отвори уста да каже на Ейнджъл точно какво ще се случи с него, но щом погледна към Беки, затвори уста със силно скърцане на зъби.
Може би Ейнджъл беше прав. Може би той беше подходящият мъж за Беки. Господ му бе свидетел, че израелецът наистина беше по-добрия избор за нея, отколкото Франк. Най-малкото Ейнджъл беше роден през същото десетилетие като Беки, което бе повече, отколкото той можеше да предложи.
Мамка му…
Вдигна здравата си ръка, за да разтърка гърдите си, пронизани от внезапна болка и закрачи към транспортното средство, което спря в края на кея.
Никога през целия си живот не бе желал да се прибере у дома толкова силно, колкото в този момент. А това говореше много, тъй като бе прекарал безкрайно много време в доста по-малко гостоприемна среда.
Просто искаше да се върне в Чикаго, обратно в дома си, обратно към нормалния си живот.
За съжаление обаче, не можеше да направи нищо, но се запита дали нещата някога щяха да бъдат нормални отново, защото точно в този момент хвана Беки да го наблюдава и погледът й му беше безспорно познат. Лесно го разпозна, тъй като това бе същият поглед, отразен в собствените му очи.
Безнадежден копнеж.
Това обобщаваше всичко.
И как би могъл да й устои сега, когато знаеше, че тя го желае толкова силно, колкото и той нея? Как би могъл да й устои сега, когато знаеше какво е усещането да я държи в ръцете си? Вкусът й върху устните си?
Господ да ми е на помощ!
Глава 8
Северен Индийски океан
Шест часа по-късно
— Кучи син! — изрева от безсилие Шариф, когато и последният функциониращ извънбордов двигател на катамарана закашля, изхърка и спря.
Над малката платноходка настана злокобна тишина.
Нямаше гориво, нито сателитен телефон, храната и прясната вода бяха на изчерпване и нямаше ни най-малък полъх на вятъра, който да издуе платната…
Това тук не беше част от неговата работа… нищо от това. Той трябваше само да отговаря на проклетите телефонни обаждания, а не да се носи ранен на повърхността на водата в средата на проклетия Индийски океан. И всичко това бе по вина на онази малка, руса, американска кучка!
Той отметна глава назад и изрева от ярост, после пак, и пак, към безкрайната шир на безоблачното небе, след което падна на колене и се разтресе в дълга поредица от толкова силни конвулсии, че чак кътниците го заболяха.
— Мъртъв съм — прошепна в самотната тишина и вдигна очи, червени и подути от яростния му изблик, както и от треската, която го разтърсваше.
Мъртъв съм.
Странно, но тази мисъл не го изплаши. Не обичайното значение на думата, а в смисъл страха от неизвестното. В интерес на истината, той не се вълнуваше много от това, което щеше да се случи. Не беше особено религиозен, винаги считаше себе си за ерудиран интелект, затова смяташе, че шансовете са доста добри нищо да не се случи. В един момент си тук, мислиш, правиш планове, ядеш, работиш, шибаш. В следващия те няма. Край на историята.
Така че не, мисълта за смъртта не пораждаше у него никакъв страх. Но това не означаваше, че не бе разстроен от тази идея. Защото той щеше да умре, а Ребека Райхарт — тази кучка — щеше да продължава да живее своя добре уреден, незначителен американски живот. Това бе толкова несправедливо, че той едва можеше да го понесе.
Огледа се в търсене на нещо, нещо, върху което да излее отчаянието си. Но не откри нищо. Само той и километри, километри спокойна тюркоазна вода.
За първи път в живота си изрази съжаление, че не е заобиколен от мръсната, бушуваща човешка тълпа. С ръка, подута до размера на ръкавица за крикет, и инфекция, опустошаваща тялото му, той бе готов да даде всичко, само за да види сега пред себе си лицето на някой мършав, невеж пират или на злонамерен британски футболен запалянко. Или „сокър“, както американците обичаха да го наричат. Типично за тях — да откраднат името на спорт с четиристотингодишна история и да го използват за напълно ново начинание, след което да дадат на оригиналния спорт съвсем ново име.