Ненавиждаше американската дързост. Не, не, забравете! Той мразеше американците! И по-специално една дребна, руса американка…
Изпаднал в апатия, той остави погледа си да броди из платноходката, оглеждайки това, което скоро щеше да се превърне в негов плаващ ковчег.
Нещо блестеше до парапета на кърмата.
С мъка се изправи на крака и затътри нозе натам да проучи.
Това, което откри, бе дълъг, тънък нож за филетиране, чийто връх се бе заклещил под металния перваз, обкантващ парапета на палубата. Наведе се, без да обръща внимание на гъстата кръв, която запулсира в главата и в ръката му при това движение, вдигна острието и го изучи с някакво абстрактно очарование.
А, да. И така, решението се появи от само себе си.
Шариф почти се усмихна.
Просто щеше да сложи край. Точно тук. Точно сега. Според неговите собствени условия. Щеше да сложи край на живота си, трагично ограничен до този самотен малък свят сред безкрайния, гладък като огледало океан и в безмилостна агония.
Беше чувал, че не боли кой знае колко, ако си прережеш китките. Да кървиш до смърт обещаваше да бъде много по-бързо и не толкова ужасяващо, отколкото да умреш от дехидратация, съчетана с глад и инфекция.
Изпробва острието с палец.
Остро.
Достатъчно остро, за да свърши работата с много малко усилия.
Това беше добре. Никога не бе бил особено смел, когато трябваше да се справя с болка.
Хвана дръжката на ножа със здравата ръка и допря острия ръб на острието до подутата си лява китка. Затаил дъх, за да се подготви за рязкото ухапване на болката, която щеше да последва, той се усмихна, когато топъл порив на вятъра охлади потта по трескавото му чело.
Ммм, почувства се добре. Като сладка благословия в края.
Точно бе започнал да натиска острието в плътта, наблюдавайки с някакъв апатичен унес как една малка капка кръв бликна изпод острия метал, когато друг порив на вятъра го шибна в лицето, охлади тялото му и накара кожата му да настръхне.
Той пусна ножа. Силният звук, който издаде, когато се удари в палубата, отекна като топовен изстрел в пулсиращата му глава, но той не му обърна внимание, тъй като с копнеж гледаше към леко развълнуваното море. Палубата под него се разлюля леко, приспивно, но да спи беше последното нещо, което би направил сега.
Спасен съм!
С триумфиращ вик се запрепъва към главната мачта и се зае с трудната задача да опъне платната.
Беше на два дена път от бреговете на Сомалия и с инфекцията, която се разрастваше в тялото му с всяка минута, шансовете бяха против него. Но той бе пренебрегвал шансовете през целия си живот.
— Ето ме, Беки! — извика той, смеейки се истерично, когато платната уловиха вятъра и рязко се опънаха. — Идвам!
Пред портите на „Черните рицари“ АД
Гус Айлънд, Чикаго, Илинойс
— Пристигнахме. — Школуваният глас на Патрик Ейдънс изтръгна Беки от мъртвешкия й сън. Бузата й бе оставила огромно петно върху страничния прозорец на лимузината, откъм страната на водача и… а това не беше ли…?
Дам, беше се лигавила. Една голяма слюнка бавно се спускаше надолу по затъмненото стъкло.
Идеално! Просто идеално!
Разбира се, когато се обърна и установи, че в противоположния край на кожената седалка Ив беше като мъртва за света, като нея самата преди секунди, Беки не се почувства чак толкова зле. Въпреки че приятелката й поне бе имала достойнството да спи с наклонена в ъгъла глава, със затворена уста и с ръце, пъхнати изискано между коленете.
Иди, че разбери!
Ив правеше всичко с грация и елегантност и Беки я обичаше до безумие, но понякога се чувстваше като пълна селяндурка покрай нея.
Бършейки слюнката от брадичката си, младата жена погледна през прозореца към високата порта от ковано желязо, която бе единственият официален вход към територията на Рицарите, и се загледа с любов към приветливите тухлени сгради вътре. Те представляваха забележителна гледка, особено в сравнение с онова малко сглобяемо здание, където първоначално бе започнала. Главната постройка на терена — старата фабрика, в която се помещаваха таванските им апартаменти, офисите и нейната работилница за мотоциклети, грееше в тъмночервено на късното следобедно слънце. Жълтата му светлина се отразяваше в оловните стъкла на горния етаж. Беше красиво. Това бе нейната гордост и слава… това бе домът й.