— Не се притеснявай! Франк, Били и Ейнджъл проведоха спасителната мисия без проблеми. — Тя го хвана за ръката и го задърпа към работилницата. Просто искаше да влезе вътре.
Странно, когато преди почти месец тръгваше оттук, за да отиде на почивка след смъртта на Пати и обещанието на Франк да направи всичко по силите си, за да й попречи да стане пълноправен член на екипа, си бе помислила, че не може да избяга достатъчно бързо от това място.
Сега? Е, сега всичко, което искаше да направи, бе да се заключи вътре, зад дебелите, уютни стени на старата фабрика, докато спомените за брутално притиснатия към слепоочието й пистолет на Шариф и за полета й през парапета на Патън не престанеха да я правят слаба и нестабилна.
— И аз така чух и видях — отвърна Рок. — Мда, ти изглеждаше много смела, très vaillant,16 докато разказваше историята си на репортерите. — Той използва собствения си ключ, за да отключи големите двойни врати на работилницата. Те се отвориха с приглушено съскане, като вдигането на въздушен шлюз. Младият мъж с жест й отстъпи да мине пред него и тя с благодарност прекрачи прага на безопасния си, приятен, често пъти хаотичен свят.
— Изглеждаше много трагично и в същото време героично с наранената си буза и треперещи устни. Пресата и телевизионните станции много си паднаха по това.
Уф. Не бе осъзнала, че устните й треперят. Но коленете й? Дам, те се удряха едно в друго като вятърни камбанки по време на ураган, но тя си мислеше, че е успяла да държи устните си под контрол.
Очевидно не.
Страхотно. Просто… дяволски страхотно.
Тя и Ив пристигнаха на международното летище О’Хара и веднага бяха избутани от служителите на летищния комплекс в тясна стая без прозорци, натъпкана догоре с репортери, които тикаха микрофоните си в лицата им. Светкавиците на камерите ги заслепяваха и объркваха, но заедно с Ив тя разказа историята на тяхното залавяне, пленничеството им и последвалото освобождаване от героична и тайнствена група мъже. Бяха се придържали към предварително уговорения сценарий и Беки, с нейните треперещи колене и потни длани, завидя на способността на Ив да остане хладна и невъзмутима. Разбира се, утешаваше се с мисълта, че приятелката й има значително по-голям опит с пресата.
И най-вече си пожела да има само частица от невъзмутимата увереност на Ив, когато Саманта Тейт, една от най-новите и най-амбициозните млади разследващи репортерки на Чикаго Трибюн, извика: „Госпожице Райхарт, мислите ли, че сте кутсузлийка, предвид това, че този последен инцидент се случи толкова скоро след предполагаемата стрелба между конкурентни банди пред портите на вашата фирма, което доведе до бруталната смърт на един от служителите ви?“
Имаше толкова много обидни неща в този въпрос, че тя бе отворила уста, от която не излезе нищо, освен възмутено заекване.
На първо място, тя не бе кутсузлийка. Това беше просто защото проблемите по принцип вървяха ръка за ръка с опасността, а тя случайно се бе сприятелила с една много опасна група. И второ, акцентирането на госпожица Тейт върху думата „предполагаема“ по отношение на уличната престрелка я засегна толкова дълбоко, че в съзнанието й изникна много ярък образ как ръцете й се обвиват около тънката бяла шия на жената. Всички те бяха работили изключително усилено, за да бъдат сигурни, че медиите ще повярват на историята, а генерал Фулър трябваше да използва огромното си влияние — при това доста настоятелно, за да се гарантира, че истината за този инцидент ще остане дълбоко погребана в най-долния рафт на някой сейф в някое изоставено противобомбено убежище на Пентагона.
Не искаше да звучи като Джак Никълсън, но светът не би могъл да се справи с истината за онова, което в действителност се случи през онзи ден. Истината, че един от собствените им сенатори бе наел група бандити от Лас Вегас, за да сложи край на живота на санкциониран от правителството бивш агент от спецслужбите и на жената с него, които случайно притежаваха доказателства за участието на сенатора в държавна измяна.
И на последно място, да, тя намираше, че е повече от трагично целият свят да си мисли, че Пати Карингтън е била убита при престрелка между две банди, когато истината в случая бе, че бе повалена от небрежен убиец, който не даваше и пукната пара, че е покосил невинен човек с един от заблудените си куршуми, но такива неща се случваха понякога в тяхната дейност. А фактът, че една любопитна репортерка надушваше нещо по-голямо и се опитваше по всякакъв начин да събере разпръснатите парчета в цялостна картина, предизвика неописуем страх у нея, но в крайна сметка тя успя да намери гласа си.