Беки отиде до маса за кафе, сложена пред дивана, на който едва се бяха сместили четирима от Рицарите, пусна товара си върху пластмасовата й повърхност и за секунда се облегна на ръба й, сякаш й се виеше свят, преди да се върне и поеме ръката на другата жена.
— Наричай ме Беки — каза грубо тя.
Бил я изгледа внимателно, но не можа да прочете нищо по лицето й. Нещо не беше наред със сестра му…
Може би просто е от нерви заради операцията на Шефа, комбинирано с твърде много кофеин, увери себе си той, мислено свивайки рамене.
— Мамо, мамо! — Малко момченце на около три години, тичайки влезе в чакалнята, стъпалата на неговите маратонки светеха при всяка стъпка, а на главата му, чак до ушите, беше нахлупена бейзболна шапка на Чикаго Къбс. — Мога ли да го изям? Мога ли? — То държеше в ръка близалка Хърш, все едно беше олимпийски огън.
— Съжалявам. — Една сестра доприпка след него. — Той видя кошницата с бонбони на бюрото ми и просто не можах да устоя на сладкото му личице.
Мишел се наведе и взе детето в прегръдките си.
— Няма проблем. Какво ще кажеш, Франклин? — подкани го тя и Бил се обърна към сестра си, когато я чу как задавено си поема въздух. Тя веднага се разкашля и той се присегна, за да я удари по гърба.
— Да не си болна? — попита я той.
— Не. — Махна му с ръка, докато се опитваше да си поеме дъх, загледана в малкото момченце в ръцете на Мишел.
— Благодаря — каза покорно Франклин на сестрата, преди да се обърне и улови бузите на майка си между ръчичките си, на които имаше трапчинки. — Сега мога да го ям?
— Може ли да го изям.
Бил видя как малките гърдички на Франклин се разшириха, когато детето въздъхна с раздразнение.
— Може ли да го изям?
— Да, може — Мишел се усмихна, — но първо искам да те запозная с едни мили хора. — Тя се обърна към групата и завъртя очи, когато кълбото от енергия изведнъж стана срамежливо и пъхна глава под брадичката й, поглеждайки оттам към събралите се непознати. — Чуйте всички, това е Франклин. Кажи здравей, Франклин.
— Здрасти — промърмори детето, отказвайки да погледне към всеки един от тях, взирайки се в близалката, станала изведнъж обект на задълбоченото му изучаване.
Бил забеляза, че момченцето имаше същите очи като майка си. Същите очи като на Шефа. Очевидно бе, че са обща семейна черта.
— Господин Найт вече е буден и може да приема посетители — съобщи ниска, закръглена медицинска сестра, облечена цялата в розово, която се беше появила на вратата.
— О, добре. — Мишел намести чантата си по-високо на рамо, сложи Франклин на хълбока си и тръгна по коридора подир сестрата. Черните рицари се провлачиха след нея като вагони след локомотив. Беки бавно се нареди най-отзад като последен вагон. — Можете ли да повярвате, този нещастник беше убеден, че ще умре — подметна Мишел през рамо, докато помагаше на Франклин да развие опаковката на близалката.
— Какво? — Кристиан беше този, който зададе на глас въпроса, минал през мислите на всички останали.
— О, да. Веднъж като дете се наложи да му направят пълна упойка и едва не умря. Всъщност наистина умря. Почина на операционната маса, но успяха да го върнат към живот. Предполагам, че така му е било писано, нали? — Тя отново се засмя. — Както и да е, очевидно организмът му преработва упойката по някакъв особен начин и е много лесно да бъде предозиран. Оттогава изпитва панически страх от операции.
Хм, е, това би могло да обясни…
— Аз, ъ-ъ, аз… аз забравих, че имам среща с Ив — съобщи Беки от края на колоната.
— Какво каза, сестричке? — попита Бил, когато групата спря и се обърна към нея.
— Да, аз… аз ще дойда по-късно да видя Франк. Но, ъ-ъ… но дотогава, можеш да му предадеш моите поздрави. Кажи му, че се радвам, че всичко е минало успешно. — С лице бяло като платно, тя се усмихна, преди да се обърне кръгом и да измарширува в обратна посока с ръце, здраво стиснати до тялото и неестествено изправен гръб.
Какво, по дяволите, не е наред с нея? Да не би наистина да е болна?
— Къде отиваш? — поиска да узнае Бил, тъй като изобщо не му хареса, че сестра му и Ив ще обикалят сами из града, особено след като онзи пират все още беше на свобода. Разбира се, успокои се с мисълта, че шансът сомалиецът да стъпи на американска земя, когато Интерпол го търси навсякъде, е почти равен на нула.