Беки я изгледа намръщено, с което очевидно искаше да й каже: „предателка, разваляш удоволствието“ и понечи да отвори уста, за да отвърне на удара, но Ив се намеси:
— Хайде! Не чуваш ли? Чака пее!
— Послушай приятелката си — посъветва я барманката. — Тя е доста мъдра за годините си.
Аха! Само че една мъдра жена би спряла с питиетата още преди три часа.
— Но аз не искам да танцувам — изръмжа сърдито Беки, хващайки се за ръба на бара и упорито се застопори там, когато Ив се опита да издърпа пръстите й от плота.
— Трябва да танцуваме — настоя Ив. — Бог ни е дал части, които да поклащаме.
— Какво ти става? — поиска да узнае Беки, присвивайки едно око.
— Уиски.
— О, да. — С пиянски кикот Беки скочи от стола, и двете се запрепъваха към „дансинга“. През следващите няколко минути те танцуваха, пяха и се смяха под дюдюканията и неприличните коментари на наобиколилите ги рокери, сякаш бяха най-безгрижните жени на света. Беки трябваше да изгони един тип на име Бъзард, който дойде да се кълчи срещу Ив и едва не я събори в своя ентусиазъм, притискайки голямото си бирено шкембе в гърба й. Точно когато песента беше в своя край и Ив затършува из джоба си за още банкноти, за да презареди мелодията, Беки изведнъж захлупи с ръце лицето си и раменете й се разтресоха.
Сега ще избухне!
Добре, най-накрая щеше да изплюе причината, довела ги тук, в този долнопробен бар в най-лошата част на града, и то във вторник следобед.
Когато Беки й се обади по-рано със странно напрегнат глас и я помоли да се срещнат тук, Ив заряза всичко и веднага тръгна насам. Тъй като Беки никога не би помолила за помощ, освен ако положението не беше бедствено, и макар че се смееше и безгрижно обръщаше чашка след чашка до този момент, Ив знаеше, че е само въпрос на време, преди това, което разкъсва приятелката й отвътре, да пробие и да излезе на повърхността.
Явно пробивът беше в пълна сила.
Най-накрая.
Уф. Още едно уиски и тя със сигурност щеше да се пльосне по очи върху осеяния с фъстъчени черупки под. Да не говорим, че това беше последното място на света, където едно момиче би искало да свърши. Особено ако не искаше да се разболее от хранително отравяне или хепатит.
— Шшшт! — Тя уви утешително ръка около треперещата Беки и я поведе към задната част на бара и масата, разположена в най-тъмния ъгъл на заведението.
— Аз… аз се бях зарекла — хлъцна, — че няма… че няма да правя това… тук — изхлипа Беки.
— Всичко е наред — увери я Ив, опитвайки се да задържи и двете им в изправено положение, докато със залитане заобикаляха маси и столове, и случайно изпречилата се на пътя им голяма кофа, пълна със солени фъстъци. — Почти стигнахме.
Точно в този момент те достигнаха целта си и тя бутна Беки върху червената винилова седалка на ъгловото сепаре, преди да хвърли чантата си на масата. После се плъзна на противоположната седалка, щастлива най-сетне да седне, защото проклетата зала изведнъж реши, че е прекрасна идея бавно да се наклони.
Не трябваше да пие последната чашка — или последните четири. Наложи се да се улови за масата, за да не се свлече под нея.
— Не… не мога да по-повярвам, че рева насред „Червената Далила“ — подсмръкна Беки и се огледа за нещо, с което да избърше носа си. Като не намери нищо, използва опакото на ръката си и Ив си помисли, че една добра приятелка би отишла до бара, за да донесе салфетки, но точно сега единственото, което можеше да направи, бе да остане да седи в изправено положение.
— Няма значение — каза тя и се намръщи, когато втората дума излезе почти неразбираемо. — Никой не ни обръща внимание, с изключение на може би ей този човек. — Посочи мъжа, седнал в сепарето срещу тях. Бейзболната шапка, нахлупена ниско на главата му, закриваше очите и по-голяма част от лицето му.
Беки обърна замъгления си поглед натам и изведнъж нещо се промени в лицето й, очите й станаха по-ясни.
— Хей, ти… — Точно когато го каза, човекът се изправи, взе бирата си и се отдалечи по посока на мъжката тоалетна. — Хей! — извика Беки след широкия му гръб и Ив й изшътка.
— Какво правиш? Остави горкия човек на мира.
— Мисля, че го позна’ам — отвърна Беки, клатейки глава. — Той е бивш агент на ЦРУ, а сега виси тук… О, няма значение! — изстена, преди да забие чело на масата.
Бивш агент на ЦРУ? Господин Бейзболна шапка? Със сигурност не приличаше на нито един правителствен агент, който Ив бе виждала някога. Къде беше черният костюм? Тъмните слънчеви очила? Разбира се, наскоро бе научила, че външният вид на мъжа не значеше нищо, що се отнася до неговата работа, защото очевидно Били беше нещо като правителствен агент, а приличаше повече на професионален борец, така че, както се казва: не съдете за книгата по корицата.