Зави зад ъгъла точно навреме, за да види как господин Бейзболна шапка излетя през задната врата.
Силният рев на автомобилен двигател взриви бара и за миг заглуши музиката от джубокса.
Какво, за бога?
Ив отвори вратата на женската тоалетна.
— Беки! — извика тя, а някакво тревожно чувство стегна стомаха й на възел — то нямаше нищо общо с изпитото уиски. — Къде си?
Никакъв отговор.
Тя огледа трите кабинки. Всичките празни, с изключение на множеството цветни графити. Бързо се отправи към вратата на тоалетната, разтвори я широко и видя как господин Бейзболна шапка се втурна обратно в коридора, с гръм и трясък.
— Обади се за помощ! — изсъска през зъби той, докато минаваше бягайки покрай нея. — Някакъв чернокож с превързана ръка сграбчи приятелката ти и я напъха в багажника на колата си. Черно BMW, лимузина.
— Ка…
Господин Бейзболна шапка не спря, за да й обяснява повече. Той просто изхвърча през предната врата на бара. Миг по-късно се чу ръмженето на двигател, последвано от скърцането на въртящи се гуми.
Препъвайки се, тя изтича по коридора до сепарето, където върху масата лежеше чантата й. Бръкна и извади телефона. Докато набираше номера, дори за миг не спря да се запита, защо цифрите, които набираше не бяха 9-1-1.
Глава 17
— Обичаш я, нали?
— Какво? — Франк се обърна към Шел, чудейки се дали обезболяващите лекарства предизвикваха тези слухови халюцинации. Не би се изненадал. Всъщност нищо повече не би могло да го изненада, след като само преди няколко часа изживя най-голямата изненада в живота си, когато наистина се събуди след упойката в залата за възстановяване.
Беше преживял операцията. И все още не можеше да повярва. А беше толкова сигурен, че няма да се събуди, че…
— Беки. Тази млада жена, която работи за теб. Обичаш я, нали?
Той бързо погледна към вратата, през която Дивия Бил и Рок бяха изчезнали само секунди по-рано, за да вземат кафе — останалите Рицари се бяха върнали в Комплекса отдавна. После се взря в малкия Франклин, който, свит на креслото, спеше следобедния си сън. Внимателно се намести в тясното болнично легло и чак тогава се осмели да запита:
— Какво те кара да мислиш така?
— Защото това беше първото име, което изрече, веднага щом излезе от упойката. — Когато той я изгледа стреснато, Шел обясни: — Сестрата ни каза.
По дяволите, какво става с лекарската тайна? Нима не важи и за медицинските сестри? Ако е така, то някой трябва да информира пациентите за този много съществен малък факт. Мамка му!
— И заради навъсеното ти изражение, когато разбра, че тя не е тук — продължи Шел. — И тъй като на всеки две минути поглеждаш към часовника на стената, откакто момчетата ти казаха, че тя ще дойде по-късно.
Добре, изглежда се налагаше да й изтъкне очевидното.
— Просто съм притеснен за нея — заоправдава се той. — Не ме напуска чувството, че все още не сме се отървали от пирата, който успя да се измъкне.
— Глупости, Франк. — Тя хвана здравата му ръка и леко я стисна. — Въпросът е съвсем прост. Обичаш ли я?
За части от секундата смяташе да излъже… Не, не я обичам. Грижа се за нея така, както за останалите момчета, но… Не. Никога преди не бе лъгал Мишел, нямаше да го направи и сега. О, не защото беше против лъжите по принцип. В работата му се налагаше да казва повече неистини, отколкото истини. По дяволите, като се замислеше, целият му живот в общи линии беше една огромна лъжа, така че това съвсем не беше проблем. Но да излъже сестра си, беше вече проблем.
— Да. — Той въздъхна тежко в гипсовото корито, което обездвижваше горната половина на тялото му и това движение стана причина прясно оперираното му рамо да изкрещи в знак на протест. — Да, обичам я.