Това щеше да бъде чудесно забавление.
— Какво значи това, че си я изгубил? — Сърцето на Франк скочи в гърлото му и затуптя там като проклет зъбобол. Неговият вик изпълни вътрешността на малкия Хюндай Елантра на сестра му. След като Шел осъзна, че опитът да го задържи в болничното легло е толкова безсмислен, колкото да пикаеш срещу вятъра, тя постъпи по най-умния начин — Шел винаги е била умно момиче — и му подхвърли ключовете от колата си.
С лекарите беше по-трудно. Те се развикаха и го заплашиха, че ще повикат охраната да го завърже за леглото, ако не се върне доброволно в стаята си.
Не беше сигурен, но може би убийственото му изражение, заедно със заплашителното му описание как полицията ще намери разчленените им тела на дъното на езерото Мичиган, ако само се опитат да го докоснат, в крайна сметка успяха да преодолеят техните възражения.
— Слязоха от магистрала I-96 на Южно Винсенс Авеню преди около шест минути, но ги изгубих по страничните улици — отвърна Золнер. Франк щеше да се тревожи по-късно за това какво правеше бившият агент на ЦРУ в Чикаго и по-специално защо се навърташе около „Червената Далила“. За момента беше ужасно благодарен на мъжа, че е бил на местопроизшествието, макар да бе изгубил от полезрение автомобила, в който държаха Беки като заложник.
— Продължавай да търсиш! — изкрещя Франк, изруга и заби юмрук в покрива на малката кола, когато Бил, давайки най-доброто от себе си, правейки се на Марио Андрети на шофьорската седалка, премина през една особено лоша дупка, която запрати оперираното рамо на Франк, държано неподвижно в едно дяволски неудобно положение от светлосинята гипсова превръзка, срещу предното стъкло. — Сега трябва да затворя и да се обадя на Ози — каза на Золнер, след като успя да отпусне зъби, които бе стиснал здраво от болката, гризяща рамото и черепа му като гладен плъх. — Да видим дали той ще успее да засече мобилния й телефон. А междувременно, ако забележиш автомобила, ми се обади веднага. Ние сме на петнайсет минути от последната ти позиция на изхода за Винсенс Авеню.
— Разбрано.
Мили Боже, сладка, дръж се! Бъди смела! Бъди силна! Бъди хитра! Не позволявай…
— Не мога да повярвам, че проклетият пират е имал смелостта да дойде да я измъкне изпод носа ни! — Бил удари с длан волана, докато изпреварваше един бавнодвижещ се микробус на Комкаст, при което ядосаният водач му показа среден пръст. — Къде, по дяволите, е бил Интерпол, когато това копеле е минало през имиграционните? И какво, по дяволите, иска той изобщо? Трябва да знае, че не може да я държи за откуп тук в Щатите, без да стигне до нас…
— Стига, успокой се — прекъсна го Рок от тясната задна седалка. — Вероятно е влязъл с фалшив паспорт и се обзалагам на последния си долар, че не е откуп това, което иска. Единственото нещо, което го е довело тук, е отмъщение.
— Да, знам. Мамка му! — просъска Бил, като отдръпна едната си ръка от волана, за да бръкне в джоба на якето си. Изваждайки малкото шише Пепто, той отвъртя капачката със зъби и погълна почти половината съдържание, когато Франк натисна бутон номер 9 на скоростното си избиране.
Да, стомахът на Бил не беше единственият, който се бунтуваше. Стомахът на Франк направи лупинг, все едно беше на проклето влакче от увеселителен парк, и въпреки, че денят в Чикаго беше хладен, той се обливаше в пот. Дънките му целите бяха подгизнали. Искаше му се да обвини за това лекарствата, но беше сигурен, че щеше да изпитва същите тези симптоми, дори и да бе съвсем здрав, защото жената, която обичаше, жената, с която искаше да прекара остатъка от живота си, беше според съобщението на Золнер пияна, в безсъзнание, натъпкана в багажника от един мръсен пират и…
— Ози — той въздъхна с облекчение, когато хлапето отговори на стационарния телефон в работилницата. — Трябва да засечеш клетъчния на Беки. Золнер я е загубил от поглед и ние трябва да…
— Вече действам, Шефе — заяви Ози. Франк чуваше как пръстите на хлапето бягат по клавиатурата. — Но ще отнеме 5–10 минути, за да получа координатите…
— Направи го за пет. — Той затвори, без да изчака отговора на Ози.
Направи го за пет, хлапе, помоли се той, защото всяка секунда е от значение.
Глава 18
О, Боже, защо ми трябваше да пия?
Беки не искаше да отвори очи, не искаше да види как стаята се върти, не искаше да вдигне болезнено пулсиращата си глава от страх, че може да се отдели направо от шията й, не искаше да помръдне тежките си един тон крака и да ги спусне от матрака, защото изобщо не беше сигурна, че ще успеят да удържат теглото й.