Лавиния попипа колебливо сребърната верижка на шията си.
— Е, щом сте толкова сигурна…
— Разбира се. Повярвайте, мадам, аз знам какво правя. Имайте ми доверие. — Мадам Франческа изгледа строго младата шивачка, която беше клекнала на пода до Лавиния. — О, не, Моли, не така! Виждам, че не си обърнала внимание върху всички подробности от рисунката, която направих. На ръба ще има само един ред цветя, не два. Два са прекалено много за мисис Лейк. Ще я задушат. Тя е по-скоро дребна, както виждаш.
— Да, мадам — промърмори Моли, чиято уста беше пълна с карфици.
— Върви и ми донеси тетрадката със скиците — заповяда мадам Франческа. — Виждам, че се налага да ти обясня проекта си още веднъж.
Моли скочи и забърза към вратата.
Лавиния продължаваше да се изучава в огледалото.
— Значи съм дребна, а бюстът ми не е пищен. Наистина, мадам Франческа, учудвам се как така намерихте време да ми посветите вниманието и времето си.
— Правя го, защото ви препоръча мисис Доув — отговори честно известната шивачка и драматично притисна ръка върху разкошната си гръд. — Тя е една от най-важните ми клиентки. Готова съм на всичко, за да й направя услуга. — Намигна на Лавиния и добави: — Освен това вие сте предизвикателство за моите способности, мисис Лейк.
Моли се върна в пробната с дебела тетрадка. Мадам Франческа я взе от ръцете й и я запрелиства.
На една страница Лавиния откри добре позната зелена рокля.
— Почакайте, моля. Това е роклята, която сте изработили за годежния бал на дъщерята на мисис Доув, нали?
— Да, тази е. — Мадам Франческа спря да се полюбува на скицата. — Прекрасна е, нали?
Лавиния разгледа подробно проекта и промърмори учудено:
— На вашата рисунка има три реда рози, не два.
Мадам Франческа въздъхна с обичайната си театралност.
— Все още съм на мнение, че при своя елегантен ръст мисис Доув трябваше да носи три реда рози, не два. Но тя настоя да махнем единия. Какво можех да направя, след като най-важната ми клиентка беше решена да наложи волята си? Отстъпих, разбира се. Не мога да си позволя да я загубя.
Лавиния бе обзета от възбуда. В същото време по гърба й пробягваха тръпки на страх. Обърна се рязко и помоли:
— Помогнете ми, ако обичате, да сваля гази рокля, мадам Франческа. Налага се веднага да си тръгна. Сетих се, че трябва незабавно да говоря с един човек.
— Къде се разбързахте, мисис Лейк? Още не сме готови с пробата!
— Веднага свалете тази рокля. — Лавиния не се стърпя и сама отвори корсета. — Ще дойда друг път. Много ви моля, донесете ми лист хартия и перо. Трябва веднага да изпратя вест на партньора си.
Отново валеше. Никъде не се виждаше карета. Мина почти три-четвърти час, докато стигне пеша до Хаф Крисчънт Лейн.
Лавиния спря пред къщата на мисис Воун и удари с чукчето по вратата. Трябва да действам решително, мислеше си тя, докато чукаше с всички сили. Не бива да правя повече грешки. Преди да направят следващата крачка в този опасен занаят, тя и Тобиас трябваше да поговорят с единствения човек, който през цялото време е казвал истината.
Сякаш мина цяла вечност, преди глухата икономка да отвори. Старата жена примигна и се обърна несигурно в посоката, в която предполагаше, че се намира Лавиния.
— Какво има?
— Вкъщи ли е мисис Воун? Трябва веднага да говоря с нея. Важно е.
Икономката протегна ръка.
— Трябва да си купите билет — извика високо.
Лавиния простена измъчено и бръкна в джоба си. Намери няколко монети и ги сложи в загрубялата от работа длан.
— Ето. Моля, кажете на мисис Воун, че я търси Лавиния Лейк.
— Ще ви отведа на изложбата. — Икономката тръгна напред по тъмния коридор и се засмя дрезгаво. — Мисис Воун ще дойде ей сега.
Старицата спря пред вратата на изложбеното помещение, отвори я и направи подканващ жест. Лавиния влезе бързо в сумрачната стая. Вратата се затвори зад нея, тя чу още един глух смях в коридора, после всичко утихна.
Лавиния спря на прага и остави очите си да привикнат със слабото осветление. Отново се почувства неловко. Припомни си как беше изпитала същото обезпокояващо чувство при първото си посещение в тази стая. Огледа се и си заповяда да остане спокойна.
Помещението изглеждаше почти същото като миналия път, когато беше тук с Тобиас. Зловещо реалистичните восъчни фигури стояха около нея, замръзнали в различни пози. Тя мина покрай мъжа с очилата, който четеше в креслото си, и погледна към пианото.
На столчето пред инструмента отново седеше фигура и се взираше внимателно в лист с ноти. Ръцете висяха над клавишите. Ала днес пианистът беше мъж, облечен в старомоден панталон. Восъчна фигура, каза си Лавиния, не е мисис Воун, която позира като едно от собствените си творения. Знаеше, че художничката обича да си прави шеги с посетителите, и предполагаше, че пак е някъде тук.