— Аз съм напълно в състояние да пазя Джоан, повярвай. Моля те, нека Антъни дойде с теб!
Тобиас се усмихна меланхолично.
— Много съм трогнат, че си толкова загрижена за мен, Лавиния. Но те моля да се утешаваш с мисълта, че ще бъде изцяло моя грешка, ако нещо се обърка. Винаги досега си смятала така, нали?
— По дяволите, Тобиас, не се опитвай да сменяш темата!
— Да, май наистина се опитвам да го направя. Намирам, че разговорът е безполезен.
— Престани да ме провокираш, Тобиас, защото ще извърша нещо, за което ще съжалявам.
Стиснатите юмруци и буреносното изражение му показаха веднага, че опитът му да разведри малко атмосферата е осъден на провал.
— Лавиния…
— Тук не става въпрос за взаимни обвинения. Тук става въпрос за здрав човешки разум.
Тобиас се надигна и обхвана лицето й с две ръце.
— Още ли не си забелязала, мадам, че здравият човешки разум няма място между теб и мен?
Лавиния се вкопчи в китките му.
— Обещай ми да бъдеш извънредно внимателен, Тобиас!
— Давам ти думата си.
— Обещай ми, че ако забележиш дори най-малък признак за присъствието на Невил, няма дори да се опиташ да влезеш в къщата.
— Можеш да бъдеш сигурна, че Невил няма да си е вкъщи тази вечер — заяви твърдо той. — И той, и съпругата му ще са на бала на Колчестър, така че ти ще можеш да го държиш под око.
— Това не ми е достатъчно. Обещай ми, че няма да влезеш в къщата, ако Невил е там. Обещай ми!
— Не мога, Лавиния.
От гърлото й се изтръгна стон.
— Опасявах се, че ще отговориш така. Обещай ми.
— Смятам, че ти обещах достатъчно. Сега искам да те целуна.
Очите й светнаха, но Тобиас не беше сигурен дали от гняв или от страст. Можеше само да се надява, че е последното.
— Имам намерение да водя сериозен разговор — възрази тя.
— Не искаш ли да ме целунеш?
— Не става въпрос за желанията ми. Искам да говорим за това, че рискуваш живота си.
Тобиас плъзна палец по брадичката й. Меката, гладка кожа го възхищаваше.
— Целуни ме, Лавиния.
Тя сложи ръце на раменете му и заби нокти в жакета. Не можеше да се разбере дали иска да го отблъсне или да го притисне до себе си.
— Обещай ми, че ще си разумен. — Гласът й беше само шепот до ухото му.
— Не, Лавиния. — Тобиас я целуна леко по челото, после по носа. — Не искай това от мен. Не е в природата ми и не мога да дам такова обещание.
— Глупости. Разбира се, че можеш.
— Не. — Тобиас поклати глава. — Откакто те видях за пръв път на улицата в Рим, забравих здравия си разум.
— Тобиас. — Дъхът й спря. — Това е безумие. Та ние с теб дори не се харесваме особено.
— Говори само за себе си, мадам. Аз вече знам, че много те харесвам, въпреки че всеки път ме вбесяваш ужасно.
— Харесваш ме? — Очите й се разшириха. — Ти ме харесваш?
По тялото му премина тръпка. Ако го чуе какво говори, Антъни със сигурност щеше да му прочете някоя от лекциите си.
— При тези обстоятелства харесване може би не е правилната дума.
— Обикновено я използваме, когато описваме чувствата към добър приятел, към милата леля или… към малко куче.
— Тогава думата със сигурност е погрешна — кимна сериозно той. — Моите чувства към теб нямат нищо общо с чувствата към приятел, леля или куче.
— Тобиас…
Той помилва възхитителното място на тила й, където няколко дръзки кичурчета се бяха освободили от фуркетите.
— Искам те, Лавиния. Не си спомням някога да съм желал жена с такава сила. В тялото ми пулсира болка и не съм в състояние да я прогоня.
— Прекрасно, значи ти причинявам стомашни болки. — Лавиния затвори очи и тялото й се разтърси от силни тръпки. — Винаги съм си мечтала да въздействам на мъжа по този начин. Много е… възбуждащо.
— Антъни каза, че не умея да разговарям с жените. Затова те моля да опростиш нещата, като престанеш да се обясняваш и ме целунеш.
— Ти си невъзможна личност, Тобиас Марч.
— Тогава си подхождаме отлично. Защото ти си най-невъзможната жена, която съм срещал през целия си живот. Ще ме целунеш ли най-после?
Нещо проблесна в очите й. Може би гняв, или фрустрация… или страст. Лавиния плъзна ръце по раменете му и обхвана тила му. После се надигна на пръсти и впи устни в неговите.
Тобиас отвори уста, за да я вкуси, и потърси страстта, която беше усетил през нощта в каретата. Лавиния потрепери и се притисна до него. Желанието й затопли кръвта му.
— Тобиас… — Тя зарови пръсти в косата му и го зацелува с нарастваща страст.
— У теб има нещо, което ми вдъхва чувството, че съм погълнал силен наркотик — пошепна той. — Боя се, че ще стана зависим.