— О, Тобиас…
Лавиния притисна устни към шията му и повтори задавено името му.
Тобиас я прегърна, попипа ребрата й, изпъкнали точно под гърдите, после стегна хватката си и я вдигна. Лавиния изстена дрезгаво и засили желанието му до непоносимост.
Той я вдигна на ръце и се запъти към писалището й. Тя сложи ръце на раменете му и обсипа лицето му с влажни, горещи целувки.
Когато стигна до целта, той я свали предпазливо и я сложи да седне на ръба на писалището. С едната ръка я задържа, с другата отвори панталона си. Когато освободи члена си, Лавиния протегна ръка и го обхвана с топлите си пръсти.
Тобиас затвори очи и здраво стисна зъби, за да обуздае желанието си. Когато се овладя, отвори очи и се вгледа в зачервеното й от възбуда лице.
Отвори краката й и сложи ръка върху меката гола кожа над чорапите. Коленичи пред нея и зацелува вътрешната страна на бедрата. Предпазливо продължи нагоре и скоро стигна съвсем близо до целта.
— Тобиас? — Лавиния зарови пръсти в косата му. — Какво правиш? Не, не бива да ме целуваш на това място. За бога, Тобиас, не бива да ме…
Той пренебрегна задавения й протест. Когато докосна с език чувствителната пъпка, тихите й възражения заглъхнаха и преминаха в задъхано пъшкане.
Той мушна пръст във влажните гънки и задълбочи целувката. Лавиния мълчеше, сякаш вече нямаше сили да говори. Тобиас зарадвано усети как напрежението в тялото й се разтовари в серия от силни тръпки.
Когато върхът на възбудата отмина, той стана и я прегърна нежно. Лавиния въздъхна и се сгуши в него.
— В Италия ли научи това? — прошепна тя в свивката на шията му. — Казват, че няма нищо по-добро от дълго пътешествие, за да попълниш възпитанието си.
Тобиас не счете за нужно да отговори. Така беше по-добре. Знаеше, че в това състояние не би могъл да води разумен разговор. Намести се между бедрата й и сложи ръка върху стегнатото й дупе. Тя свали ръце от раменете му и се усмихна с очакване. Очите й бяха хиляда мили дълбоки, изпълнени с топли, примамливи обещания. Не би могъл да отмести поглед, даже да впрегне цялата сила на волята си.
— Очи на хипнотизатор — пошепна той. — Наистина съм в транс.
Лавиния помилва устните му със своите, после сложи пръст в ъгълчето на устата му. Усмихна се и той потъна още по-дълбоко в нейната магия.
Ей сега щеше да проникне в топлото, очакващо го тяло…
Шумът от отварянето на входната врата и от приглушени стъпки в коридора го спря в момента, когато я притисна до себе си. Лавиния се вцепени в ръцете му.
— По дяволите — пошепна стреснато. — Тобиас…
— Проклятие. — Той опря чело в нейното. — Не ми казвай…
— Мисля, че Емелин се връща по-рано от очакваното. — В гласа й звънна паника и тя се опита да се отдръпне. — Трябва веднага да се оправим. Емелин ще влезе само след минута.
Магията изчезна като със замах на вълшебна пръчка. Тобиас отстъпи крачка назад и бързо затвори панталона си.
— Успокой се, Лавиния. Не вярвам момичето да забележи нещо.
— Трябва да проветрим стаята.
Лавиния скочи от писалището, изтърси полите си и хукна към прозореца. Отвори го широко и в малкото помещение нахлу студен, влажен въздух. Огънят засъска сърдито.
— Ако още не си забелязала, навън пак заваля — отбеляза развеселено Тобиас.
Лавиния се завъртя рязко и му хвърли зъл поглед.
— Този факт не ми убягна.
Тобиас се усмихна. В този миг в коридора прозвуча познат глас.
— Според мен разказът на мистър Хакомб за руините на Помпей беше доста безинтересен — рече Антъни.
— Напълно съм съгласна с теб. Много се съмнявам, че някога е виждал Помпей. Черпи сведенията си от Британския музей.
Лавиния замръзна на мястото си.
— Какво си мислят тези двамата? Велики боже, ако някой от съседите ги е видял да влизат в празната къща, Емелин е загубена. Край с доброто й име!
— Лавиния, моля те…
— Аз ще се погрижа. — Тя отиде до вратата на кабинета и я отвори с трясък. — Какво става тук? — Емелин и Антъни, които вървяха по коридора, спряха изненадани.
— Добър ден, мистър Марч — поздрави учтиво девойката.
— Мис Емелин.
Антъни се усмихна предпазливо.
— Какво не е наред, мисис Лейк?
— Нямате ли малко ум в главите си? — изсъска разярено Лавиния. — Емелин, нямам нищо против, че си разрешила на мистър Синклер да те придружи до входната врата, но не биваше да му позволяваш да влезе с теб в къщата, след като знаеш, че няма никой. Как можа да го направиш?
Емелин изглеждаше объркана.
— Но, Лавиния…
— Какво ще стане, ако някой от съседите ви е видял?
Антъни и Емелин си размениха развеселени погледи. Антъни кимна с вид на човек, който е разбрал.