Инцидентът, разбира се, им даде възможност да си припомнят и много други дребни спорове от толкова други безпокойни утрини. Едно озлобление предизвикваше друго, отваряха стари белези и ги превръщаха в нови рани, докато се сепнаха от съкрушителното разкритие, че през дългите години на съпружеска борба бяха отглеждали единствено ненавист. Накрая той предложи да се изповядат заедно, ако трябва и пред господин архиепископа, и нека сам бог реши като последен арбитър дали е имало сапун, или не в сапуниерата на банята. Тогава тя, която винаги имаше здрави нерви, този път ги изпусна с един исторически вик:
— По дяволите господин архиепископа!
Ругатнята разтърси града из основи, породи приказки, които не беше лесно да се опровергаят, и бе включена в народния говор като припев от сарсуела6: „По дяволите господин архиепископа!“ Осъзнала, че е минала границата, тя изпревари очакваната реакция на съпруга си и го заплаши, че ще се пренесе сама в старата къща на баща си, все още нейна, въпреки че я даваха под наем за канцеларии. Не беше преструвка: тя наистина искаше да си отиде, без да я интересува публичният скандал, и мъжът й навреме го разбра. Той нямаше смелост да се опълчи срещу предразсъдъците си: отстъпи. Не в смисъл да признае, че е имало сапун в банята, защото би било извращение на истината, а да продължи да живее в същата къща, но в отделна стая и без дума да си продумват. Така се и хранеха, като заобикаляха положението умело и си предаваха съобщения по децата от единия до другия край на масата, без те да усетят, че родителите им не си говорят.
Тъй като кабинетът нямаше баня, споразумението разреши и конфликта с утринните шумове, защото той влизаше да се къпе, след като подготви лекциите си, и действително внимаваше да не събуди съпругата си. Много пъти се сблъскваха пред банята и се редуваха да си измият зъбите преди лягане. Бяха изминали четири месеца. Веднъж той се излегна на брачното легло да почете, докато тя излезе от банята, както често се бе случвало, и заспа. Тя си легна до него доста нехайно, за да го събуди и го накара да си отиде. Той се поразбуди наистина, но вместо да стане, загаси нощната лампа и се намести по-удобно на възглавницата си. Тя го разтърси за рамото, за да му напомни, че трябва да си отиде в кабинета, но той се чувствуваше така добре отново в пухеното легло на дедите си, че предпочете да се признае за победен.
— Нека да остана — каза той. — Да, имаше сапун.
Когато си спомняха този епизод, вече в подножието на старостта, нито той, нито тя можеха да повярват в смайващата истина, че това е било най-сериозният раздор в половинвековния им съпружески живот и единственото нещо, което бе вдъхнало и у двамата желание да се спогодят и да заживеят по нов начин. Дори вече остарели и укротени, те избягваха да извикват този спомен, защото едва зарасналите рани отново почваха да кървят, сякаш бяха от вчера.
Той беше първият мъж, когото Фермина Даса чу да уринира. Чу го през сватбената нощ, в каютата на кораба за Франция, докато лежеше просната от морската болест, и звукът от конския му гейзер й се стори толкова мощен и внушителен, че засили ужаса й пред бедата, която очакваше със страх. Този спомен се връщаше в паметта й по-често, откакто гейзерът започна да спада с годините, защото все повече я дразнеше намокреният ръб на клозетната чиния, след като той я ползуваше. Доктор Урбино се мъчеше да я убеди с доводи, лесноразбираеми за човек, който искаше да ги чуе, че този инцидент се повтаря ежедневно не поради невнимание от негова страна, както тя твърдеше, а по органически причини: гейзерът му като млад така безпогрешно улучваше всякаква цел, че в колежа бе печелил състезания по точност за напълване на бутилка, обаче от дългогодишната употреба не само взе да запада, но почна да дава отклонения и разклонения, докато накрая се превърна в прихватничав, невъзможен за управляване извор, въпреки всичките му усилия да го заякчи. Казваше й: „Клозетната чиния трябва да е измислена от някой, дето нищо не разбира от мъже.“ Поддържаше домашния мир с ежедневно покорство, което обаче не стигаше до унижение: забърсваше с тоалетна хартия чинията след ползуване. Тя знаеше, но не казваше нищо, докато не станеха прекалено явни амонячните изпарения в банята и тогава заявяваше с тон, сякаш разобличаваше престъпление: „Тук вони на зайчарник.“ В навечерието на старостта самите затруднения на тялото подсказаха на доктор Урбино окончателното разрешение: уринираше седнал, като нея, при което клозетната чиния оставаше чиста, а той — невинен.