Флорентино Ариса имаше чувство, че времето на старостта не е водоравна река, а продънена цистерна, от която изтичаше паметта. Неговата изобретателност се изчерпваше. След като се бе навъртал няколко дни покрай вилата в Ла Манга, той разбра, че по този младежки начин едва ли ще разбие вратите, залостени от траура. Една сутрин, като търсеше някакъв номер в телефонния указател, случайно попадна на нейния. Обади се. Телефонът звъня дълго, докато най-сетне отговори познатият сериозен и глух глас: „Кажете?“ Затвори, без да продума, но безкрайната далечност на този недостижим глас обезкуражи духа му.
След няколко дни Леона Касиани отпразнува рождения си ден и покани тесен кръг приятели. Той бе разсеян на масата и се накапа със соса от пилето. Тя почисти ревера му, като намокри крайчеца на салфетката в чаша вода и после му я сложи като лигавче, за да не стане някоя по-голяма беля: заприлича на старо бебе. Даде си сметка, че няколко пъти по време на вечерята си бе свалял очилата да ги изтрие, защото очите му сълзяха. Когато поднесоха кафето, той задряма с чашката в ръка и тя се опита да му я вземе, без да го събужда, но той засрамен се обади: „Исках само да си отморя очите.“ Когато си лягаше, Леона Касиани си помисли с изненада колко бе почнала да му личи старостта.
За година от смъртта на Хувенал Урбино семейството разпрати покани за панихидата, която щеше да се отслужи в катедралата. По това време Флорентино Ариса бе изпратил писмо номер сто тридесет и две, без да получи в отговор никакъв знак, и това го насърчи за дръзкото решение да отиде на панихидата, въпреки че не беше поканен. Оказа се едно светско събитие, по-скоро пищно, отколкото затрогващо. Пейките на първите редове, запазени пожизнено и наследствено, имаха на облегалката медни табелки с името на собственика: Флорентино Ариса дойде един от първите, за да заеме място, на което Фермина Даса да не може да не го забележи, като минава. Реши, че най-добре ще е да седне в централния кораб непосредствено зад запазените пейки, но вече го бяха изпреварили и нямаше свободни места, та трябваше да седне в страничния кораб за бедните роднини. Оттам видя да влиза Фермина Даса под ръка със сина си, облечена в черно кадифе до китките на ръцете, без никакви накити. Роклята й се закопчаваше от яката до пръстите на краката като епископско расо, на главата си носеше шал от кастилска дантела вместо шапка с воал както останалите вдовици, а и много други госпожи, копнеещи да станат такива. Откритото й лице излъчваше сияние на алабастър, копиевидните й очи живееха свой собствен живот под огромните полилеи на централния кораб и стъпваше така изправена, горда, господарка сама на себе си, че не изглеждаше по-възрастна от сина си. Флорентино Ариса, застанал прав, опря ръка на облегалката на пейката, докато му мине световъртежът, защото почувствува, че тя и той бяха не на седем крачки разстояние, а в два различни дни.
Фермина Даса стоя през цялата церемония изправена до фамилната пейка пред главния олтар с достолепие, сякаш гледаше опера. Обаче накрая разчупи нормите на панихидата и не прие от мястото си съболезнованията на присъствуващите според установения обичай, а тръгна между тях, за да благодари на всеки поотделно за вниманието: едно нововъведение, което много подхождаше на нейния стил. Ръкувайки се с всички подред, тя стигна до пейките на бедните роднини и се огледа наоколо, за да се увери, че не е пропуснала да поздрави никого. В този миг Флорентино Ариса изпита чувството, че някакъв свръхестествен вихър го изтръгва от мястото му: тя го забеляза. И действително, Фермина Даса се отдели от придружаващите я с непринудеността, с която правеше всичко в обществото, подаде му ръка и каза с много мила усмивка:
— Благодаря ви, че дойдохте.
Защото не само бе получила писмата, но ги бе изчела с голям интерес, откривайки в тях сериозни поводи за разсъждение над смисъла на живота. Закусваше заедно с дъщеря си, когато получи първото писмо. Отвори го от любопитство, защото бе написано на машина, и лицето й пламна, като позна инициалите на подписа. Но веднага се овладя и прибра писмото в джоба на престилката си. Каза: „Съболезнование от правителството.“ Дъщеря й се учуди: „Вече получихме всички.“ Тя не се смути. „Това е друго.“ Възнамеряваше да изгори писмото по-късно, далеч от въпросите на дъщеря си, но не устоя на изкушението да му хвърли преди това едно око. Очакваше заслужен отговорна своето оскърбително писмо, за което бе почнала да съжалява още щом го изпрати, но от официалното обръщение и от съдържанието на първите няколко реда разбра, че нещо на света се е променило. Толкова я заинтригува, че се затвори в спалнята си, за да прочете писмото на спокойствие, преди да го изгори, и го прочете три пъти един след друг.