— Грехота е да се изгаря всичко това — казваше тя, — когато толкова хора нямат дори какво да ядат.
Така че изгарянето се отлагаше и винаги щеше да се отлага, а нещата само сменяха местата си — от привилегированите позиции те отиваха в бившата конюшня, превърната в склад за стари вещи, а освободените пространства, точно както бе казал докторът, почваха да се запълват и отново преливаха от вещи, които бяха живели само един миг и отиваха да умрат в гардеробите — до следващата клада. Тя казваше: „Трябва да се измисли какво да се прави с нещата, които не служат за нищо, но пък и не могат да се изхвърлят.“ Ужасяваше я настървеността, с която вещите завземаха жизненото пространство, като изблъскваха хората и ги натикваха в ъглите, докато Фермина Даса не ги напъхаше някъде, където да не се виждат. Защото тя не беше чак толкова подредена, колкото се смяташе, просто си имаше свой собствен, отчаян способ да изглежда такава — скриваше безредието. В деня, когато умря Хувенал Урбино, се наложи да опразнят половината вещи от кабинета му и да ги струпат в спалните, за да отворят място за бдението.
Влизането на смъртта в къщата разреши въпроса. След като изгори дрехите на съпруга си, Фермина Даса разбра, че сърцето й не трепна, и със същия порив продължи да пали кладата периодично, като хвърляше наред — и старо, и ново, — без да се съобразява със завистта на богатите, нито с възмездието на бедните, които умираха от глад. Накрая нареди да изкоренят манговото дърво, та да не остане и следа от нещастието, а живия папагал подари на градския музей. Едва тогава си пое дъх свободно в къщата, за която винаги бе мечтала: просторна, достъпна и нейна.
Дъщеря й Офелия живя при нея три месеца и после се върна в Ню Орлиънс. Синът идваше със семейството си на обяд всяка неделя, а и през седмицата се отбиваше винаги щом можеше. Най-близките приятелки на Фермина Даса започнаха да я посещават, щом се посъвзе от дълбоката скръб, играеха карти на терасата към оголения двор, обсъждаха нови готварски рецепти, държаха я в течение за тайния живот на ненаситния свят, който продължаваше да съществува и без нея. Една от най-редовните гостенки беше Лукресия дел Реал дел Обиспо, аристократка от старинен род, с която винаги бяха поддържали приятелски отношения, а след смъртта на Хувенал Урбино още повече се сближиха. Скована от артрит, разкаяна за неправилния си начин на живот, Лукресия дел Реал дел Обиспо не само й правеше най-добре компания, но и се допитваше до нея за проектите за обществени и светски прояви, които се подготвяха в града, и това я караше да се чувствува полезна заради самата себе си, а не заради покровителствената сянка на съпруга си. И все пак никога не бяха я отъждествявали до такава степен с него, както сега, даже престанаха да споменават моминското й име, с което винаги се бяха обръщали към нея, и почнаха да я наричат вдовицата Урбино.
Колкото и непонятно да й се струваше, но с приближаването на първата година от смъртта на съпруга Фермина Даса придобиваше чувството, че навлиза в някакво сенчесто, прохладно и тихо място: в леса на безвъзвратното. Тогава, а и месеци по-късно тя още не бе осъзнала колко много писмените размисли на Флорентино Ариса й бяха помогнали да си възвърне душевния мир. Именно те, заедно с всичко, което бе преживяла, й помогнаха да разбере собствения си живот и да зачака спокойно белезите на старостта. Срещата на панихидата беше възможност, предоставена от провидението, да покаже на Флорентино Ариса, че благодарение на писмата му, които й възвърнаха духа, тя също е готова да заличи миналото.